Глава 5 Заставам на вратата на новата си стая, зяпнала. Сигурно има грешка. Това не е нещо, което очакваш от общежитие. Повече прилича на хотелски апартамент. Леглото е огромно, поне кралски размер, а възглавниците са като плюшени облаци, в които просто искам да се потопя. Има тоалетка с огледало и дрешник, който е почти толкова голям, колкото цялата ми стая в общежитието в Mount University. Големият прозорец е обрамчен от етажерки, подредени с книги от всякакъв жанр, за какъвто можеш да си пожелаеш, а има и уютна пейка до прозореца с възглавници и одеяло. Едва не изписквам от вълнение. Има малък плот с уреди за приготвяне на чай и кафе и мини хладилник. В банята има не само душ, но и вана в пълен размер. Цялото място е лукс, който съм виждала само по телевизията, и нямам представа как ще го плащам, защото не мисля, че работа на непълно работно време покрай ученето ще е достатъчна. Хващам поглед в огледалото в банята и се свивам. Косата ми е разхвърляна и нося нощница с шорти и моите очукани маратонки Converse, които офицер Шелби ми беше позволил да обуя, преди да ме заведе в участъка. Изглеждам напълно неуместно тук. На гърба на вратата на банята забелязвам халат, а в шкафа в банята има купчина кърпи и тоалетни принадлежности. Не е идеално, но мога да се изкъпя и да се преоблека с халата засега. Надявам се скоро да ми донесат вещите, защото ще стана за смях в училище, ако нямам нищо друго освен халат и нощница в гардероба си. След горещ душ се чувствам милион пъти по-добре. Увивам се в луксозния халат и се насочвам към етажерките, за да разгледам селекцията. Гмуркането в нечий луд свят звучи като чудесно разсейване, докато чакам някой да донесе нещата ми и да ме запознае с новия ми живот. Книга, озаглавена „Сивите“, привлича вниманието ми и въпреки че не е художествената литература, на която се надявах, изглежда като добро място да започна да уча за новия си живот. Изкачвам се в нишата на прозореца и започвам да чета. Научих, че Сивите са свръхчовешка раса, която притежава сили, които включват, но не се ограничават до: свръхсила, проявление, телепортация, промяна на формата, превъзходна скорост, принуда, телепатия и телекинеза. Издишам и затварям книгата, вече се чувствам претоварена и не съм сигурна дали мога да повярвам на всичко това. Гласните отвън прозореца ми привличат вниманието и се навеждам по-близо, за да погледна надолу към земята отвън. Група мъже се насочват към сградата ми, бутат се и се блъскат закачливо и когато се приближават, забелязвам колко мръсни и разрошени изглеждат. Може би са били част от групата, която тренираше по-рано. Мъжете се вмъкват във вратата под стаята ми и изчезват от погледа, с изключение на един. От този ъгъл не мога да видя много от чертите му, но изглежда висок с разхвърляна руса коса, която е дълга отгоре, но обръсната отстрани. Изглежда озадачен, докато се обръща и оглежда околността, може би търси някого. Поглеждам в посоката, в която гледа, за да видя дали мога да видя някой, когото може да чака, но няма никой друг наоколо. Връщам поглед към мъжа и ахвам, отскачайки от прозореца, когато го виждам да ме гледа право в очите. Кълна се, че очите му блеснаха синьо, както на г-н Колинс точно преди да използва силите си върху мен. След като се успокоя, бавно се връщам към прозореца, надничайки над перваза, за да видя дали все още е там. Издишам, когато намирам двора отново празен. Почукване на вратата ми ме кара да подскоча отново. Защо съм толкова нервна изведнъж? Всъщност, това е глупав въпрос. Буквално съм изтръгната от живота си и захвърлена в цяла нова област, където хората имат сили и могат да ми заповядат да правя каквото си поискат. Трябва да съм нащрек и да запазя ума си, ако ще оцелея на това място. Отварям вратата, очаквайки да видя г-н Колинс, Клариса или някой, който доставя вещите ми, но лицето, което ме посреща, не е нито едно от тях. Това е русият мъж, когото бях видяла през прозореца си. „Е, здравей ново момиче“, усмихва ми се той с най-перфектните бели зъби. „Здравей“, отговарям неловко, хващайки предната част на халата си, за да се уверя, че не показвам нищо, което не искам да види. Чувам стъпки, идващи надолу по коридора, и русият мъж се втурва в стаята ми и затваря вратата зад себе си, почти ме събаряйки в процеса. „Какво, по дяволите?“, питам, опитвайки се да не показвам страх. „Шшш“, казва тихо той, поставяйки пръст на устните си. Тъкмо щях да започна да му крещя да излезе, когато чувам гласове от другата страна на вратата. Когато гласовете сякаш отминават, русият се смее. „Съжалявам, исках да говоря с теб, преди останалите момчета да разберат, че си тук, аз съм Тео Хенри, твоят нов съсед“, обяснява той и протяга ръка, за да се ръкуваме. Нервно захапвам долната си устна, обмисляйки дали да се доверя на този човек. „Не хапя“, уверява той, очевидно забелязвайки колебанието ми. Поглеждам в очите му и виждам доброта там. Нещо дълбоко в мен ми казва, че мога да му се доверя, че той ще бъде важна част от новия ми живот тук. „Аз съм Джоузи“, казвам най-накрая, хващайки протегнатата му ръка и я стискам. Очите му проблесват синьо и очите му се разширяват, докато през мен преминава тръпка на страх, точно преди всичко да потъмне.