След един душ и две кафета се почувствах малко по-човешки, или поне толкова човешки, колкото може да се почувства върколак, който почти не е спал… — Добре, Аш, трябва да оправим тези лайна — гласът на Кейлъб звучеше повече от притеснено, което ми подсказваше, че ме очаква повече от забавен ден. — Какви лайна сега? — попитах аз с отпусната въздишка. Бях сигурен, че вчера се справихме с всичко, което трябваше да се свърши. — Спри да звучиш така, сякаш си преуморен — Кейлъб ме изгледа строго. — На първо място, рожденият ден на баща ми. Плюс това, Идън ми се е качила на главата заради учителката за училището. Все още трябва да заменим Елоиз. Спомням си, че той спомена, че трябва да пуснем нова реклама за учител, но си мислех, че Идън може би се е справила с това. Като Луна и майка, си мислех, че може да иска да участва в подобни задачи. Очевидно грешах. Що се отнася до партито на баща му, мисля, че той беше повече от способен да се справи с това сам, или майка му. Сериозно, моя ли е работа да върша всичко тук?! — А ти какво правиш точно? — попитах аз, чувствайки се повече от ядосан. — Задължения на Алфа — каза Кейлъб с доволна усмивка. Задължения на Алфа, знаейки го, биха били да седи на шибаното си бюро, вдигнал крака и да се наслаждава на кафето си. Мързелив копелдак. Делегира цялата си работа на мен, сигурен съм, че само това прави. — Е, сигурен съм, че баща ти би предпочел ти да вземеш участие в организирането на партито му, или дори жена му? — Това ще те държи зает — каза ми Кейлъб с усмивка и тогава разбрах причината, поради която ми даваше отговорността за тази работа. Той се опитваше да намери начини да заеме ума ми. Нещо, което правеше, откакто Исла почина. Нещо, което не трябваше да се прави за мен, но нещо, което той и неговата половинка сякаш намираха за постоянна нужда да правят. Наистина исках да спрат… Загубата на половинка е болка като никоя друга, но не трябваше да се отнасят към мен, сякаш съм счупен. Неспособен да функционирам повече. — Не е необходимо да ме държиш зает, Кейлъб — отвърнах аз рязко, ставайки, за да изляза от офиса, трябваше да се отдалеча от приятеля си, преди да кажа нещо, за което ще съжалявам. — Аш, хайде, моля те, опитвам се да помогна — извика ми най-добрият ми приятел. — Кал, хайде, ако това е за Исла, тя е починала преди близо седем години тази година. Не е необходимо да ме държиш зает. Правя това сам. Аз съм Бета, това ме държи зает само по себе си. Ако имах нужда от помощ, щях да я поискам, нали? Видях загрижеността на лицето му и това само ме дразнеше. Същият загрижен израз, който виждам на лицата на другите си приятели, или на родителите ми... по-възрастните жени в глутницата... всички се чувстват загрижени за благосъстоянието ми, защото загубих половинката си. Притеснени, че се разпадам. Притеснени за сърцето ми... душата ми. Уморих се от съчувствие. Не се нуждаех от него. То не върна половинката ми. То не ме накара да се почувствам по-добре. Ако нещо, то ме накара да се почувствам по-зле… — Аш, ти не си добре, обаче. Виждаме го. Ти си затворен, ти си ядосан. Нацупен. Изолиран. На ръба на депресията… — Кейлъб ме погледна с тревога. — Това ли е твоето експертно медицинско мнение? Не знаех, че си учил, за да станеш лекар, както и да си Алфа на глутницата, трябва да съм пропуснал това! — казах саркастично, поклащайки глава към приятеля си, наистина не исках да се занимавам с всичко това в момента. — Виж, ако наистина искаш да помогна с организирането на рождения ден на баща ти, знаеш, че ще го направя, все пак той е мой чичо. Що се отнася до учителя, мога да пусна нова реклама за работа, но нямахме отговор миналия път. Така че мисля, че ще се затрудним с това, освен ако не искаш да търсиш извън района. — Може да се наложи да обмислим това, ако няма налични учители в местните глутници — съгласи се Кейлъб и аз знаех, че това ще бъде нещо, което трябва да обмислим, тъй като необходимостта от учител ставаше спешна. — Ще оправя рекламата отново, но ще обмисля и такава за по-далеч — казах му аз, ненавиждайки идеята за непознати в нашата глутница, но искаме добър учител за нашето училище. Винаги е било така и за съжаление този път няма никой в нашата глутница, който да е решил да се обучава. — Добре. И съжалявам, Ашър. Просто се притеснявам за теб — Кейлъб дойде и сложи ръка на рамото ми, така че му кимнах приятелски. Предполагам, че има добри намерения, дори ако ме дразни до смърт. Не мога да помогна на тъмнината, която е обгърнала живота ми, откакто загубих половинката си. И не мога да я накарам да изчезне. Опитвах се многократно. Изглеждаше, че е тук, за да остане. Единственото нещо, което ме поддържаше, беше работата ми. Моята глутница. Те разчитаха на мен. И това ми даваше цел. Причина да ставам всеки ден. Но тъмните мисли, които измъчваха ума ми и ума на моя вълк, Зайон, бяха почти като проклятие върху моето същество. Те ме държаха долу. Почти ме задушаваха. Особено когато бях сам. Но аз предпочитах да съм сам. Болката, която чувствах, беше почти пристрастяваща. Нямаше друг начин да го опиша. Мисля, че почти се наслаждавах на болката, която чувствах. Наслаждавах се на тъмнината, която се задържаше над мен сега. Това беше човекът, в когото се бях превърнал. Ашър, който бях, беше изчезнал. Той си отиде в момента, в който животът на Исла беше откъснат от нея. В момента, в който тя беше откъсната от мен. Младият, безгрижен, щастлив, шегаджия, който винаги се смееше и шегуваше с членовете на глутницата, отдавна беше изчезнал. Заменен от затворен, изолиран, самотен човек, който се чувстваше зле през повечето време. Избягвайки взаимодействието с членовете на глутницата, когато можеше, и сега имаше репутацията на мрачен и сприхав… Изчезна щастливият, красив Бета, оставяйки повече мрачен, шибан чудовище, с което никой не искаше да бъде наоколо…