Три години по-късно Карах по дългия път обратно, за да си събера багажа. Мразех това пътуване. Беше като да се връщам в ада. Глутницата "Сенките на Лотоса". Моята собствена версия на ада. Макар че трите години, прекарани в учене, бяха наистина невероятни. Преобразих се в жената, която винаги е трябвало да бъда. Уверена. Самостоятелна. Смела. Просто аз. А сега и напълно квалифициран учител. Като върколак прекарваш толкова много години от живота си, слушайки, че трябва да се съсредоточиш върху намирането на своята съдбовна половинка. Да се установиш с нея и да създадете силна връзка. Любов. Семейство. Е, след като приех, че моите наивни, тийнейджърски мечти никога няма да се сбъднат, благодарение на това, че лунната богиня ме свърза с партньор, който е неспособен да обича когото и да било освен себе си, реших, че ще се съсредоточа върху кариерата си. Образованието винаги е било нещо, с което много се гордеех. Обичах да уча и реших, че искам да предам този дар нататък. Вече не ме интересуваше какво мислят другите за мен. И докато бях в университета, беше толкова прекрасно да бъда заобиколена от други, които се чувстват по същия начин. Най-накрая се почувствах сякаш принадлежа някъде. И вярвам, че това ми позволи да стана човекът, който трябваше да бъда. Сега обаче трябваше да се върна в глутницата си, по тяхна заповед. Споразумението беше, че след като завърша, ще се върна у дома. Освен ако, разбира се, не бях намерила своята съдбовна половинка. Но знаех в сърцето си, че това никога няма да се случи. Защото моята съдбовна половинка седеше у дома. Господстваше над нашата глутница. Държеше се сякаш е най-хубавото нещо от изобретяването на нарязания хляб. Спеше с всяка вълчица, която се доближи до него, доколкото бях чувала, след като ме беше отхвърлил. Спрях пред охраняваните порти на глутницата ни. Харли, един от нашите воини, който в момента беше на смяна, се приближи до прозореца на колата ми. "Лична карта" заповяда той. Смутих се. Не мисля, че някога са ми искали лична карта, когато се връщам у дома, дори и през всичките пъти, когато съм гостувала, макар че, честно казано, тези посещения бяха рядкост. Връщах се само когато се изискваше от мен. Започнах да ненавиждам това място и завръщането тук стана по-малко приоритетно за мен с течение на времето... "Харли, аз съм. Бейли" обясних, опитвайки се да не се усмихвам на грешката му. Харли ме огледа по-внимателно. "Мамка му. Извинявай, Бейли, не те познах. Сменила си си прическата. И не носиш очилата си. Изглеждаш добре." каза той, сви рамене и бързо отмести поглед, явно смутен от гафа си. Усмихнах се на отговора му. Да, косата ми е малко по-кротка, отколкото беше. Къдриците се изправиха и сега косата ми падаше гладко и елегантно по гърба ми. Очилата, които носех за четене, отдавна ги нямаше. Бях си оперирала очите с лазер, докато бях далеч. Освен това сега носех малко обикновен грим, за да подчертая чертите си. Хубаво е да знам, че някой е забелязал разлика... "Няма проблем. Все още ли ти трябва лична карта?" попитах го. Той ми се усмихна. "Мисля, че знам коя си. Радвам се да те видя." кимна ми в знак на признание, докато портата се отваряше за мен. "Може би ще се видим, докато си тук." добави той, докато аз потеглях. Усмихнах се в отговор, предполагам, че нищо не би ме спряло да се видя с някой, с когото искам сега. Не че ме интересуваше особено... но не беше като да чакам съдбовната си половинка повече. И не беше като Майлс да се старае да остане необвързан. Всеки път, когато се връщах у дома, той имаше различна вълчица под ръка. Разхождаше ги из глутницата като ценно притежание, само за да я замени, докато се върна при следващото си посещение. Превръщаше се в истински любовник. И в истинска шега в моите очи. Тръгнах по тихите, познати пътища на нашата мила стара глутница. Вечерното слънце се скриваше в небето, докато карах колата си по пътя към семейния ми дом. Няма съмнение, че майка ми щеше да ме чака там, може би и баща ми, ако се беше върнал от работа досега. За брат ми и сестра ми не бях сигурна. Все още живееха у дома с родителите ми, но често ходеха на гости на приятели, а брат ми скоро щеше да се премести в апартамента на Бета в къщата на глутницата, в подготовка да поеме ролята от баща ми, когато му дойде времето. И в двата случая рядко си правеха труда да се приберат у дома, за да ме видят, когато знаеха, че се връщам. Не мисля, че да ме видят беше начело в списъка им с приоритети... Спрях колата си на улицата пред познатия ми семеен дом. Не можех да повярвам, че съм у дома. Заседнала тук. Ужасът в стомаха ми се сви тежко при перспективата да остана тук много години. Нещастна и недоволна, без изход, сега, когато моята съдбовна половинка ме беше отхвърлила. Не че някой друг освен Майлс и аз знаехме за това. Не. Той беше решил, че ще бъде сметнат за слаб, ако другите знаеха, че Алфа е действал против волята на могъщата Лунна богиня. Така че това беше нашата тайна. Или щял да ме накара да платя по начини, които не исках да си представя, очевидно. И честно казано, не исках да мисля за това. Той ми позволи да отида да получа дипломата си. Направи окончателното убеждаване, когато чичо ми, настоящият Алфа и бащата на Майлс, заедно с моите родители, бяха на кантар. Или така каза той. Колко вярно беше това, вероятно никога нямаше да узная истината, но поради тази причина и само поради тази причина бях избрала да направя това, което ме беше помолил. Ако беше направил нещата, които каза, тогава ми беше позволил да осъществя мечтата си да получа диплома за учител далеч от глутницата. Да ми позволи да бъда просто аз, а не дъщерята на Бета на глутницата. И процъфтявах заради това. Но сега трябваше да се върна. Обратно там, където принадлежах. И макар че можех да получа дипломата си, нямах реални бъдещи перспективи. Вероятно съм заседнала тук. Излязох от колата, решена повече от всякога да си намеря работа, когато чух гласа на майка си. "Бейли!" поздрави ме тя от стъпалата на верандата с голяма усмивка на лицето си. "Изглеждаш прекрасно, миличка." Усмихнах ѝ се в отговор, докато се приближавах към входната врата. Само за да видя Майлс да излиза от къщата до нашата. Домът на Алфа. Можех ли да избера по-лош момент за завръщането си у дома? Очите му срещнаха моите, отправи ми тъмен поглед, преди да погледне майка ми. "Здравей, лельо Бриана. Не казахте, че тя е у дома днес." Мама се усмихна на Майлс, сякаш мислеше, че е върхът на сладоледа, въпреки че през повечето време наистина мислеше така. "А, мисля, че ми излезе от ума. Бейли е у дома завинаги, Майлс. Колко прекрасно е това?" За пореден път Майлс ме изгледа мрачно. "Хмм. Наистина прекрасно." каза той с известно презрение в гласа си. "Дръж се настрана, освен ако не ти кажа друго, разбра ли?" Майлс ми изпрати мислено съобщение, докато се приближаваше към колата си. "Няма ли да поговориш с него, Бей?" опита мама. "Той ще бъде Алфа по това време догодина, знаеш ли?" "О, няма значение, лельо Бриана. Бейли ще бъде извинена този път. Сигурна съм, че е уморена от пътуването си обратно у дома. Но няма съмнение, че ще я виждам наоколо. И да, тя ще трябва да свикне с мен като неин началник. Нейният Алфа." каза той с подигравка и при думите му стомахът ми се сви на възел. Не мисля, че мога да остана тук... Не само трябва да си намеря работа, но и трябва да си намеря работа далеч от моята глутница, за да мога да се преместя, за да се махна от моя психотичен Алфа и бивш партньор!