Гледах намръщено Вивиан в бялата рокля. Не просто бяла рокля, а тази, която бях взел на Елена за втората ни годишнина. "Реджиналд, ти се върна!" Вивиан се затича към мен с протегнати ръце, сякаш забравила за намръщеното ми изражение. Роклята не ѝ стоеше добре, разкриваше доста от пищните ѝ форми, докато ме прегръщаше. "Липсвах ли ти?" Игнорирайки флирта ѝ, смених темата. "Защо носиш дрехите на Елена?" Гласът ми беше равен и контролиран. Смехът на Вивиан звънна като кристал, докато обясняваше: "О, по-рано разлях кафе върху дрехите си. Трябваше да взема нещо назаем." Тя се полюшна към мен. "Жена ти няма да има нищо против, нали? Или трябва да кажа... бивша жена?" "Къде е тя?" "Нямам представа." Вивиан сви рамене. "Мястото беше празно, когато пристигнах. Прислужницата ме пусна - тя ме познава достатъчно добре досега, нали?" Тя посегна към мен, а перфектно поддържаните ѝ нокти се плъзнаха по ръката ми. "Реджи..." Отстъпих назад. "Съблечи я. Не ти подхожда." "Хайде, не бъди толкова студен." Тя се намръщи. "Мислех, че можем да отпразнуваме новооткритата ти свобода. Документите са подписани, нали?" "Откъде знаеш за това?" попитах студено. Усмивката ѝ се поколеба за части от секундата. "О, моля те. Всички знаят, че вървиш към развод. Беше само въпрос на време." "Срещни ме в Eclipse Lounge тази вечер," прекъснах я, свърших с този цирк. "Махай се." "Но Реджи-" "Веднага, Вивиан." В момента, в който тя си тръгна, се затичах нагоре. Главната спалня беше разхвърляна - леглото изглеждаше така, сякаш някой се беше търкалял в него. Съвсем не в стила на Елена. Нейната страна на гардероба обаче беше недокосната, всички онези дизайнерски дрехи, които ѝ бях купил, все още висяха там. Но документите за развод от снощи? Изчезнали безследно. Нещо смърдеше в цялата тази ситуация. Усещах го в червата си, докато се преобличах в нов костюм, а умът ми препускаше. Eclipse Lounge беше претъпкан, когато влязох - богаташки синчета, хвърлящи парите на татко си, начинаещи Instagram звезди, отчаяни за следващата си фотосесия, и истинските акули, които управляваха този град от сенките. "Реджиналд!" Маркъс ми махна да отида до VIP секцията. "Най-накрая се присъедини към земята на живите!" "Бях затрупан с работа напоследък," промърморих, спускайки се на седалката. Той избухна в смях и щракна за напитки. "Да, бе, все едно на могъщата империя Вандербилт ѝ трябва да си мръднеш пръста тези дни. Но като стана въпрос за вдигане на неща..." Той се наведе достатъчно близо, че да усетя бърбъна в дъха му. "Говори се, че най-накрая изритваш тази златотърсачка. Най-накрая, приятелю." Зрението ми се замъгли. "Внимавай какво говориш." "Какво? Не е точно новина, че тя искаше само банковата ти сметка. Искам да кажа, Стюарт?" Той изсумтя. "Въпреки че трябва да отдам дължимото на нейните хора - цялата тази пияна история? Доста хитър ход." Преди да успея да отговоря, вълна премина през тълпата, когато Вивиан влезе с червена рокля. Тя се движеше през тълпата, поздравявайки всички с въздушни целувки и фалшиви усмивки. "Ето за това говоря," изсвири Маркъс. "Истинска кралица за трона на Вандербилт." Обичайната тълпа от подмазвачи я заобиколи веднага. Виждах как поглъща всяка дума. "Вивиан, тази рокля е абсолютно божествена!" "Червеното определено е твоят цвят, скъпа!" "Наистина, не всеки може да блести като Вивиан - просто погледнете една бедна принцеса от Стюарт. Тя се превърна в подигравка на индустрията." Смехът на Вивиан се разнесе из стаята. "Всички, моля ви! Да не губим време да обсъждаме миналото. Ние сме тук, за да отпразнуваме ново начало, нали?" Тя ме погледна по начин, който ме накара да настръхна. Маркъс и Джеймс ме заобиколиха като акули. "И така, Реджиналд, кога ти и Вивиан ще го направите официално?" попитаха те с намигване. "Наистина?" Свих очи към него. "Защо бързаш?" Усмивката на Маркъс стана гадна. "Просто казвам, защо да се задоволяваш с долния рафт, когато можеш да имаш най-добрия рафт?" Изпих питието си, борейки се с желанието да го ударя. Изведнъж Адам се материализира до мен, гласът му беше нисък и настоятелен. "Господине, един от нашите хора забеляза госпожа Вандербилт на JFK." Сърцето ми спря. "Какво?" "Записът от охранителните камери съвпада с описанието ѝ, но я загубихме на международния терминал." "Дръж ме в течение." казах, преди Адам да кимне и да си тръгне. Елена на летището? Липсващите документи? В този момент Маркъс призова всички да се съберат в кръг за игра, измъквайки ме от мислите ми. "Време е за истина или предизвикателство! Без да се отказваш, Реджи!" "Какво сме, в гимназията ли сме?" измърморих, но се оставих да бъда завлечен в глупавата им игра. След няколко рунда гърлото на бутилката посочи право към мен. Някаква пияна дама от висшето общество се изкикоти. "Ред е на Реджи! Истина или предизвикателство?" "Истина." Нека да приключваме с това. "Как всъщност се запознахте ти и Вивиан? Има толкова много истории..." Споменът ме удари като юмрук в стомаха. Преди петнадесет години. Вкусът на страх. Звукът на собствените ми писъци, отекващи от бетонните стени. "Тя спаси живота ми," казах сухо. "Опит за отвличане, когато бях на дванадесет. Тя ми помогна да избягам." "О, боже, това е толкова драматично!" Дамата от висшето общество направо припадаше. "Точно като филм!" "Като стана въпрос за филми," обади се Маркъс, "Вивиан, каква е тази шумотевица за Оскар, която чувам?" Но едва слушах. Нещо в този спомен за отвличането се чувстваше... странно. Като да се опитвам да си спомня сън, който все се изплъзва. Подробностите бяха неясни, изкривени. Спомних си, че бях ужасен, спомних си, че тичах през тъмни коридори, но лицето на Вивиан в тези спомени... изглеждаше някак си грешно, като лошо редактирана снимка. В следващия момент Вивиан беше върху мен. Хващайки отнесеното ми изражение, тя се опита да привлече вниманието ми обратно към себе си. "Закарай ме вкъщи?" промърмори тя, дъхът ѝ беше топъл до ухото ми. Едва си спомням, че кимнах, умът ми все още се въртеше около Елена на летището. Споменът за тази катастрофа също продължаваше да проблясва в главата ми - нещо не се връзваше, но не можех да определя какво. Пътуването с колата беше мъртвешки тихо. Задушаващо. Вивиан продължаваше да ме поглежда леко отстрани, перфектната ѝ усмивка ставаше все по-стегната всеки път, когато игнорирах опитите ѝ за лек разговор. "Ще се качиш ли за питие?" Гласът на Вивиан ме върна към реалността, когато спряхме пред нейното място. Тя рисуваше кръгове по гърдите ми с тези нокти, но всичко, за което можех да мисля, беше как Елена винаги рисуваше сърца там вместо това. Тъкмо щях да ѝ кажа къде може да си сложи това питие, когато телефонът ми избухна с входящо повикване. Гласът на дядо проряза слушалката: "ИДИОТ! Какво е това лайно за развод?"