"Събуди се, Марек. Не съм чак толкова закъснял." Казмер влезе и затвори вратата след себе си. Поклащайки глава, отворих очи, за да го видя да сяда на дивана от другата страна на стаята. Разбира се, Юри седеше зад бюрото си, преплел пръсти, а лактите му бяха опряни на тъмното махагоново дърво. "Така че в момента имаме италианска принцеса в стаята за гости." Коригирах изказването му. "Една нежелана италианска принцеса." Казмер изсумтя. "Една мъртва принцеса." Юри не обърна внимание на нито един от нас. "Няма да допусна война с италианците. Испанците ни дишат във врата и доколкото разбирам, са застанали на страната на италианците. Взаимното ни разбирателство с колумбийците не е достатъчно, за да ги задържи на думата им. Не и докато Дамян и Рамона не се оженят официално." Всички измъркахме в съгласие. Лев вдигна поглед от компютъра си. "Така че, взимаме една кола без отличителни знаци, изхвърляме я на територията на италианците и оставяме те да се оправят със своята принцеса." "Те ще я убият." Казмер ме гледаше, докато го казваше. Юри също ме наблюдаваше. "Не си съгласен, Хлапе?" Устните ми се свиха в тънка линия. "Не е, че не съм съгласен. Също като теб, не искам война с италианците. Не и още. Но да дадем на този *сволоч* каквото иска, просто не ми се нрави." Лев се засмя. "Е, това е вярно. Той е копеле и предаването ѝ изглежда като пропусната възможност. Но пак, ако искаме да избегнем война..." Това е, което въртях в главата си цяла нощ. Нямаше реално решение на този проблем. Всичко завършваше със смъртта ѝ или война с италианците. Бях мислил толкова много за това, че сънувах нея. Черните ѝ очи ме пронизваха. Способни да ме видят, да ме прочетат, да ме съборят, докато всичко, което можех да видя в замяна, беше нищо. Беше меко казано обезпокоително. "Освен ако..." Наострих уши при гласа на Юри, докато той се облягаше назад в стола си. Повдигайки крака си, за да го постави на другото коляно, той потърка брадата си с другата ръка. Съпругата му я обичаше, но беше пазена между братя тайна, че той мразеше да има каквото и да е окосмяване по лицето. Нещо, на което бяхме изненадани, че съпругата му успя да го принуди да направи. Тя беше огнена буря и ми беше приятно да я гледам как го събаря на колене, когато първо се ожениха. Можеше да се види как зъбните колела се въртят в главата му. Юри щеше да разиграе всеки ъгъл, всеки сценарий, за който можеше да се сети, докато решаваше дали си струва да го изрази. След няколко минути очите му се спряха отново на мен. "Сигурен ли си, че искаш да спасиш *зайчика*?" Той знаеше, че аз искам да я спася. Братята ми нямаха нищо против да я предадат. Те не бяха видели счупеното момиченце на пода в килията. Не бяха чули празнотата в думите ѝ, когато оценяваше себе си. Гледайки ги сега, те също не усещаха празнотата, която беше в очите ѝ. Да, исках да я спася. Не само от баща ѝ, но и от сенките, които се бяха вкопчили в нея. Аз бях поправител. Това правех най-добре; както в братвата, така и в собствения си живот. Счупените хора бяха моята специалност, където състраданието ми царуваше над всичко останало. Не помогна и това, че ми напомняше за Наташа и че аз се провалих с нея точно както се провалих с Алексей. "Ако това не застрашава семейството." Колкото и да исках да ѝ помогна, казах на Камилия истината снощи. Нямаше да поставя семейството си в опасност. Направих достатъчно, като я доведох в дома ни. "Можеш да се ожениш за нея." Въздухът се изсмука от цялата стая. Лев вдигна поглед от компютъра си, устата му увисна. Казмер също имаше подобен вид, но в него се долавяше и нотка на отвращение. "Тя е на деветнадесет. Марек става на четиридесет догодина. Двадесет години разлика? Юри, това е безумие. Не можеш да си сериозен." Юри сви рамене. "Не е за първи път. Искам да кажа, Фернандо беше на седемдесет, когато се ожени за тази тридесетгодишна." Лев избухна в смях. "Златотърсачка е това." "Точно така, но знаем, че тази принцеса не е. Не само ще спаси живота ѝ, но и ние ще бъдем обвързани чрез брак с италианците. Това ще бъде шамар в лицето на Карло. Изведнъж ще има връзка с нас, която другите семейства ще признаят по кръв. Докато той може да не е съгласен и да иска да убие дъщеря си, другите семейства няма да го позволят. Особено ако тя се омъжи в нашето семейство." Юри не грешеше. Това беше реална възможност да се заядем с този *сволоч*, като същевременно се възползваме от ситуацията и принудим италианците да коленичат. Да бъдат на колене пред нас беше това, което искахме още от времето на баща ни. От всички мои братя и сестри, аз бях единственият неженен и нямах желание да се женя или да имам деца. Работех за семейството си и за нашите компании. Преди много време обичах една жена, но тя разби сърцето ми и ми беше трудно да се възстановя. Докато се бях преместил напред и болката не беше нищо повече от белег на сърцето ми, бях прекалено утвърден в пътищата си, за да мисля да се отворя за някой друг. Никога не е имало момент, в който да се налага да се оженя, нито за мен, нито за братвата. Затова не го направих. Освен това бях с двадесет години по-възрастен от нея. Тя беше млада и имаше цял живот... Мисленият ми процес спря, виждайки отново очите ѝ в съзнанието си. Но тя нямаше. Тя беше мъртва веднага щом излезе от тази къща. По дяволите, тя можеше да е мъртва и вътре в тази къща. Можем също толкова лесно да я изхвърлим мъртва, колкото и жива. Младостта ѝ вече беше отнета от нея. Камилия беше казала, че вече е имала три аборта. Семейство, което не само не я е защитило, но и е причинило най-много щети, беше отвратително да се мисли. Не беше останало нищо от нея, освен може би единствената мисъл да постави куршум между очите на баща си. Розария нямаше нищо и никого. Бракът с мен ѝ предлагаше защита и безопасно място, ако някога повярва, че няма да я нараня. Също така помогна и това, че баща ѝ щеше да бъде бесен от връзката с нас. "Не можеш сериозно да мислиш за това, Марек. Виж, не искам да те нарека извратеняк, но ако искаш някой млад, можем да вземем някой от клубовете..." Лев ме гледаше наполовина с недоверие и наполовина с шок. "Бихте ли ме оставили да поговоря с нея първо, *Вор*?" Върнах се към признаването на Юри като наш глава на семейството. Не заради мен, а заради братята ми. Ако Юри изрази мнението си, това означаваше, че той смята, че това може да е от полза за нашето семейство. Имах собствени резерви, такива, които включваха това, че никога няма да мога да я обичам и да се чувствам сякаш я затварям в капан. Но ако поговоря с нея, попитам я за мнението ѝ, ще се почувствам по-добре относно това. Юри кимна. "Имаш време до края на деня. Ако не стигнеш до заключение, тогава ние ще решим дали да я изхвърлим жива или мъртва в канавка между нашите територии." Ставайки, можех да чуя братята ми да спорят с Юри за ситуацията, но не ги слушах. На тях им беше по-трудно да разберат, че като *Вор*, ние се заклехме във вярност към него. Заклехме го като наш лидер и наш глава. Ние сме семейство и братя по кръв, но Юри винаги ще бъде над нас. Той винаги ще може да изисква от нас да коленичим и ние ще трябва да се преклоним. Да се спори с него беше загуба на време и аз нямах намерение да го правя. Ако ме беше заповядал да се оженя за нея точно там, щях да кажа "да" без да се замислям. Въпреки че това може да ни е от полза, това не беше достатъчно в съзнанието на Юри, за да бъде определено "да". Което ми даде малко място за маневриране, за да говоря с Розария. Камилия седеше с нея, когато влязох. Говореха тихо, но звучеше така, сякаш говорят за незначителни неща като мода или списания или нещо подобно. Сестра ми се изправи и Розария ме погледна. Лицето ѝ изглеждаше по-добре. По-малко подуто и сега и двете ѝ очи бяха отворени. Все още беше сериозно обезцветено, но не се чувствах така, сякаш ще се свивам всеки път, когато погледна лицето ѝ. Мислех си, че може би малко време в разговори за глупави момичешки неща би върнало някаква светлина в очите ѝ, но не беше. Те бяха толкова тъпи, безчувствени и празни, колкото бяха. Беше проклето огледало на съня ми. "Трябва да поговоря с госпожица Бернарди. Насаме." Добавих последната дума, когато сестра ми започна да отваря уста. Тя беше твърде лесна за четене. Изсумтявайки, тя прокара ръка по крака на Розарио, преди да ме изгледа, докато излизаше. Вратата се затръшна и аз поклатих глава.