Розалин излезе от банята увита в бяла хавлиена кърпа, обу си пухкавите чехли и се запъти към телефона си, който издаваше звук, че е получено известие. Тя го взе и отвори снимката, която нейният информатор ѝ беше изпратил, и се усмихна. Това беше снимка на Касандра, с багаж, слизаща от такси. Набра номера и от другата страна вдигнаха почти веднага. "Госпожо." "Къде отива?" попита тя. "Не знам. Следвам я, откакто напусна хотелската стая тази сутрин." "Продължавай да я следваш," започна тя. Трябваше тази жена да изчезне напълно от живота им. "Хвани я, когато имаш възможност, и я изплаши. Заплаши я. Повтарям, само я заплаши да стои далеч от Лусиан. Не прави глупостта да споменаваш името ми. Увери се, че е достатъчно уплашена, преди да я пуснеш. Разбра ли?" "Да, госпожо." "Добре," добави Розалин и след това затвори. Тя хвърли телефона си на леглото, отиде до масата, взе чашата си с алкохолно вино и отпи бавно. Снощи, когато Лусиан беше дошъл у нея, ѝ беше казал, че е подписал документите за развод. Това, което вероятно не знаеше, беше, че Касандра е напуснала къщата сутринта, а тя знаеше, защото имаше хора, които се ровеха в ежедневието на жената. Първоначално щеше да изчака, докато Лусиан сам изгони жената от къщата, но това отнемаше повече време, отколкото бяха планирали. Планът беше да се разведат с нея след една година от уредения им брак. Когато изглеждаше, че Лусиан няма да изпрати Касандра скоро, тя се опита да изрови мръсотия за жената. Но, по дяволите, Касандра беше твърде отдадена на уредения им брак. Така че, нямаше друг избор, освен да го направи по нейния начин. Тя плати на някоя проститутка, направи снимки и след това ги фотошопира. Технологиите бяха напреднали. Никой нямаше да повярва, че не е Касандра в тези мръсни снимки. Тя ги изпрати анонимно на г-жа Бренда Го, майката на Лусиан. Със сигурност повече от всеки друг г-жа Бренда нямаше да остави това да се размине. Разбира се, Лусиан се хвана! В крайна сметка, той също се нуждаеше от причини да изхвърли жената. Тя щеше да направи всичко, за да помогне в изхвърлянето на жената, ако това означаваше, че може да бъде с Лусиан. Лусиан и тя бяха приятели от детството и откакто бяха деца, винаги си бяха обещавали да се оженят. Всички знаеха за любовта им, нейните родители, майката на Лусиан, с изключение на дядо му, който внезапно стана хладен към нея по причини, известни само на него. Не можеше да я интересува по-малко. Не знаеше колко голямо влияние има старият човек върху Лусиан, докато внезапно не поиска той да се ожени за Касандра. И за нейна най-голяма изненада, Лусиан беше приел без много протести! Розалин, след като прекара нощта с Лусиан снощи, почувства, че Лусиан се колебае относно развода. Може би бяха нейните мисли, защото тя знаеше по-добре, че Лусиан не може да има жената толкова близо до себе си. Трябваше Касандра да отиде далеч по своя воля. Щеше да бъде катастрофа, ако Лусиан внезапно поиска да намери бившата си съпруга отново. В крайна сметка, Лусиан беше толкова непредсказуем. *** Касандра най-накрая спря да ходи и се огледа отново. Беше ходила известно време и нямаше представа колко дълго е ходила. Нямаше къде да отиде и това осъзнаване продължаваше да ѝ докарва сълзи на очите. Преди брака си с Лусиан, тя беше от хората, които имаха малко приятели, а когато новината за брака ѝ с милиардера се разпространи, хората се държаха настрана от нея. Нямаше къща, в която да се върне, нито някой я чакаше. Беше прекарала нощта в хотел и Касандра знаеше, че не може да живее там завинаги. Трябваше да излезе и да намери друго място за живеене. Все още имаше малко пари и се надяваше, че ще ѝ стигнат, преди Лусиан да изпрати обещаната издръжка. Може би беше твърде импулсивна, може би ако беше останала да моли мъжа повече, той можеше да ѝ даде друг шанс. "О, горката Каси, определено не е време да се обвиняваш или каквото и да било. Вече е свършено!" скара се тя. Въпреки това, не отне много време, преди да забележи черния ван, който бавно я следваше. Първоначално беше нейното въображение, докато не спря пред мотоциклет, наклони огледалото и видя, че ванът спира да се движи. Тези хора я следваха и тя беше сигурна в това. Кой ги изпрати? Лусиан? Майката на Лусиан? Или, Розалин? Тя възобнови ходенето, този път по-бързо от преди. Не отне много време, преди ванът да спре пред нея, издавайки силен скърцащ звук. Касандра трепна, несъзнателно изпусна чантата си и се обърна, за да погледне във вана, който току-що се беше отворил. "Здравей, къде отиваш? Можеш да използваш возене," каза един от тях с широка усмивка. "Н...не, благодаря," трепереше тя и след това се наведе да вдигне чантата си. "Хайде, не бъди упорита!" той слезе от вана и я хвана за ръката. "Не се нуждая от возене. Вече съм си у дома. Това е моята къща там," тя потръпна, докато посочваше на случаен принцип. "Там? Там няма къща." Касандра се обърна, за да погледне къде беше посочила и преди да се усети, мъжът я беше вдигнал и след това я пусна във вана. Друг мъж я държа, докато мъжът взе чантата ѝ, хвърли я във вана и побърза да влезе. "Къде ме водите?! Знаете ли коя съм аз?" изкрещя тя веднага щом колата се задвижи. "О, моля те, затвори я. Ще го направиш ли?" измърмори мъжът зад волана. "Колко ви платиха? Ще ви дам повече. Имам толкова много пари и..." все още говореше, когато почувства кърпичка да покрива носа ѝ. Не можа да протестира дълго, преди да позволи на тъмнината да я завладее. *** Касандра отвори очи с намръщена физиономия и се огледа бавно. Осъзнавайки, че е сама в превозното средство, тя седна бързо и я връхлетя вълна от гадене, което я накара да си спомни, че е бременна и трябва да бъде в безопасност за себе си и бебето си. Касандра се премести до ръба на седалката на колата и надникна навън през отворения ван, само за да осъзнае, че е сама в непозната и уединена среда. Тя слезе от вана внимателно, на пръсти, и се отдалечи от него бавно. Касандра не беше изминала доста разстояние, преди да чуе: "Къде, по дяволите, си мислиш, че отиваш?" Тя се обърна, за да погледне мъжете, които стояха близо до вана, и след това се впусна в бяг. "Мамка му, хванете я!" извика един от мъжете и тя можеше само да увеличи темпото си. "Боже, тя е бърза!" чу един от тях да вика, но само продължи да бяга. Нямаше да позволи на тези хора да я убият. Обзалагаше се, че нямат представа колко голям е инстинктът ѝ за оцеляване. * След известно време бягане, Касандра спря внезапно и погледна надолу. "Боже, това беше задънена улица," промърмори си тя, докато риташе камък надолу по скалата. "Няма къде да избягаш повече, милейди?" един от мъжете най-накрая пристигна, дишайки тежко, а другите пристигнаха скоро след това. "Какво искате от мен?! Лусиан ли ви изпрати да ми направите това?!" извика тя. "Затова не трябва да бъдеш обсебена от това, което не е твое," каза той. "Колко ви плати? Ще ви дам всяка сума, която поискате. Повярвайте ми, имам пари. Не вярвате, нали?" попита тя с усмивка. Усмивка, която я караше да изглежда луда. "Какво говори тя?" един от тях се намръщи. Той направи крачка по-близо до нея, извади нож от джоба си и го извади от канията, което накара жената да се отдръпне несъзнателно. "Просто ще те предупредя. Сега съм щедър. Напусни страната и никога не се връщай," каза той, докато вървеше към нея. "Говорете оттам. Не се приближавайте!" извика Касандра. "Просто искам да ме разбереш добре. Стой много далеч от Лусиан, ако не искаш да срещнеш смъртта си." "Какво казва той? Мисля, че ще умра сега." Мисли си тя жалко. "Отговори ми!" с това мъжът се нахвърли върху нея. Несъзнателно, кракът ѝ се подхлъзна и тя се опита да възвърне равновесието си. "Мамка му, не!" извика един от мъжете и се втурна да хване падналата ръка. Той закъсня. Той видя жената да пада ужасно надолу по скалата. "Боже. Падна ли?" попита един от тях. "Какво? Падна ли? Сляп ли си, че не виждаш какво току-що се случи?!" изкрещя той. "Мамка му, какво да правим?!" "Трябва ли да ѝ кажем?" "Трябва. Вероятно ще ѝ хареса новината." "Какво? Тя ясно каза, че не трябва да я докосваме, мамка му!" "И какво? Да го отречем? По-добре да ѝ кажем. Ако разбере по-късно сама, сме обречени! Знаеш това!" === Пет години по-късно. "Какво каза?" Василиса Хатауей е най-търсеният адвокат в Съединените щати. "Съобщение от групата компании L.G току-що пристигна. Това е оферта да бъда техен правен съветник," повтори Нина, нейната секретарка. "Добре!" Василиса плесна с ръце. "Не ставаш ли твърде обсебена от L.G? Сега, когато току-що пристигна оферта. Не ми казвай, че ще напуснеш тук." "Защо? Имаш ли работа за мен тук?" Василиса повдигна вежда. "Не. Нямам," тя поклати глава и притисна устни. Беше най-добре да не казва нищо повече. Нейната шефка беше много страшна, когато се ядосаше. "Отмени графика ми за днес. Излизам," Василиса взе палтото си и излезе от офиса си. * Игнорирайки поздравите от нейните подчинени на работа, тя влезе в колата, запали двигателя и след това отпраши. Нейната мечта от много години най-накрая се сбъдваше. Сега, когато се връщаше в САЩ, неприятен поглед се разпростря по лицето ѝ. След много минути шофиране, тя спря колата си пред вилата, слезе от нея, тръгна към портата и след това постави пръста си върху сензора за пръстови отпечатъци, който се отключи веднага. "Мамо!" дойде малкият глас на дъщеря ѝ, Хейзъл. "Ей, мое бебе. Колко много ми липсваш?" тя се наведе и я вдигна от земята. "Толкова много!" усмихна се Хейзъл. "Татко," каза Василиса нежно веднага щом влезе в хола. "Получи ли съобщението? L.G искат да те наемат," каза той вместо това. "Откъде знаеш?" тя намръщи вежди. Току-що беше получила новината преди по-малко от час. Но тогава отново, нищо не убягва на нейния приемник баща. "Значи си тръгваш?" попита той и Василиса кимна бавно с глава. "Защо? Не си ли щастлива? Чакаш много години за това," той повдигна веждите си. "Знам, но... чувствам се толкова несигурна сега," тя поклати глава. "Ела тук," той потупа стола до себе си. "Ще подкрепя каквото и решение да вземеш. Знаеш това," той я потупа по гърба. "Знам." "Добре. Прави каквото искаш да правиш и аз ще те подкрепя, Касандра," каза той и я прегърна. "Благодаря ти много, татко," тя изхлипа. Василиса издиша и потрепна с уста. Отдавна очакваният ден наближаваше. Скоро щеше да срещне тези, които се бяха опитали да я убият. *** Един месец по-късно, САЩ. Василиса най-накрая стъпи в високата сграда след много минути стоене с потни длани и отиде до рецепцията. "Тук съм, за да се срещна с председателя," каза тя. "Имате ли час при него?" "Да. Името ми е Василиса Хатауей," заяви тя. Тя видя жената да вдига телекома и да се обажда и тя несъзнателно се огледа. "Добре, той ще ви види сега," каза тя. "Вървете направо оттук и ще видите асансьор от лявата си страна. Трябва да отидете на 67-ия етаж," тя я насочи и Василиса само кимна с глава и след това се обърна да си тръгне. * Василиса изчака, докато асансьорът отвори и тя влезе, натисна 67-ия ключ и след това се отмести настрани за двете дами, които току-що бяха влезли, и изчака, докато вратата се затвори. След това, което изглеждаше като вечност, асансьорът най-накрая спря, вратата се отвори и тя излезе от него. Тя стисна първата си нервно, докато се насочваше към вратата, която имаше знака "Председател". Тя почука на вратата и когато не получи отговор след известно време, тя отвори вратата и след това влезе. Тя се разходи бавно, оглеждайки се в големия офис, докато очите ѝ не паднаха върху стъклото на масата, което имаше имена, отпечатани върху него. "Председател Лусиан Го," прочете тя тихо и след това вратата се отвори. Василиса се обърна бързо и след това се заключи очи с високия мъж пред нея, който изглеждаше толкова студен и арогантен, колкото беше изобразен в новините. "Да?" Дълбокият му глас звънна дълбоко в ушите ѝ, което ѝ напомни колко дълго беше далеч от този мъж, който не изглеждаше, че е остарял дори с малко. Най-накрая възвръщайки се, тя насочи очите си към него и устните ѝ се извиха в мека усмивка, "Аз съм Василиса Хатауей, правен съветник на групата компании L.G." "О. Лусиан Го," отговори той и след това протегна ръка напред. Василиса кимна с глава, погледна ръката му и усмивка се разпростря по бузата ѝ. "Никога няма да забравя името ти," каза си тя. Колко сладко щеше да бъде отмъщението ѝ? Следва...