Хари, Още от момента, в който срещнах Яра, знаех, че искам да работи до мен, доколкото е възможно. Беше страстна, отдадена и интелигентна – всичко, което исках от хората, с които работех. Умът ѝ беше остър, а езикът ѝ – още повече, и знаеше как да получи това, от което се нуждаехме, от хората около нас. – Закара ли Уини на училище добре? – попита ме Яра. Кимнах. – Горе-долу. Беше малко набързо. Яра ми помагаше много, откакто бях взел племенницата си. Станахме бързи приятели за времето, през което работехме заедно, и никога нямаше да разбере колко съм благодарен, че се включи да ми помага с родителството, когато най-малко очаквах да стана такъв. – Ще я вземеш ли след училище днес? – попита тя, като пъхна кичур от късата си кафява коса зад ухото си. Носеше същия чифт практични сребърни обици, които винаги носеше, и те уловиха светлината. – Да, нямам срещи в понеделник, помниш ли? – казах аз. Бях въвел правилото, когато осъзнах, че оставям други хора да се грижат за Уини през повечето следобеди. Исках да има поне един ден в седмицата, в който да прекарвам време с нея както трябва, дори и да знаех, че ще ме извие, за да получи нещо, което всички останали не бяха достатъчно меки, за да ѝ дадат. – Разбира се, разбира се, така е. – Тя провери графика си. – Може би за теб, но не всички сме толкова късметлии. – Ами, всичко, което трябва да направиш, е да се родиш в семейство, което притежава компанията, и тогава можеш да си правиш свои собствени правила – казах аз, като леко я подразних. Тя повдигна вежди към мен. – Ей, опасно се доближаваш до това да ме накараш да те намразя точно сега – предупреди ме тя. – Ще се видим за кафе към единадесет, добре ли? – Моля те, увери се, че ще ме измъкнеш оттук най-късно до два и половина – казах аз. Тя кимна, като ми отдаде малък поздрав. – Както кажеш, шефе. И с това тя се махна, оставяйки ме да отговоря на всички имейли, които се бяха натрупали през уикенда. Бях започнал да отделям това време от работа, за да не вися постоянно на телефона си и всъщност да правя нещо конструктивно с Уини, но това означаваше, че имах поне петдесет, на които трябваше да отговоря, докато се върна на бюрото си. Беше добре да държа ума си зает, защото беше твърде лесно да се хвана в това, което се случваше там, когато си почивах. Беше още по-трудно, когато бях около Уини през цялото време. Тя беше само на девет години и въпреки това чувствах, че е преживяла толкова много, че понякога ме болеше да мисля за цялата болка, която беше претърпяла. Чудех се как се справя понякога. Аз се борех достатъчно и без сестра ми, Тереза, майката на Уини. Преди около година тя почина в автомобилна катастрофа – бърза, фатална, без място за спор. Всичко в живота ми се преобърна в този миг. Нищо не можеше да остане същото, не и когато човекът, който беше направил толкова много, за да го запази така, просто го нямаше. Тя винаги беше човекът, към когото се обръщах за подкрепа и съвет, когато чувствах, че не мога да се справя, и сега трябваше да се включа и да се грижа за дъщеря ѝ. Това беше, което тя беше искала. Знаех това отдавна, разбира се, но истината беше, че всъщност не си бях представял, че някога ще трябва да се намеся и наистина да го направя. Не мислех, че мога да бъда баща, наистина. Но се оказа, че когато нямаш избор, е удивително какво можеш да постигнеш. Нещата, които можеш да направиш. Местата, на които можеш да се отведеш. Срещнах се с Яра за обичайното ни кафе и говорихме за това, което се беше случило през уикенда – Яра все още излизаше и се забавляваше от време на време и аз слушах историите ѝ за обикаляне на града с известна носталгия. Преди можех да правя това, когато си поискам. Родителството беше удовлетворяващо по съвсем различен начин, разбира се, но това не означаваше, че не ми липсваше от време на време. Когато стана два и половина, изключих компютъра си и се отправих през града, за да взема Уини от училище. Тя тъкмо се приближаваше до вратата, когато пристигнах, и аз отворих вратата и я оставих да се търкулне през седалката към мен. – Колан – напомних ѝ аз и тя се закопча. Притисна малката си чанта към гърдите си и ме погледна с повдигнати вежди. – Мисли ли за сладоледа? – попита тя. Засмях ѝ се. Можеше да бъде толкова упорита, когато поискаше. И аз просто нямах сили да ѝ откажа. – Добре, само една топка – отвърнах аз, въпреки че знаех, че всъщност ще яде две – едната нейна и след това куп от моята, защото никога нямах голям апетит по това време на деня. Освен това, сега, когато имах по-малко време да ходя на фитнес, трябваше да бъда по-внимателен какво ям, за да не получа прословутото бащинско тяло. – Ура! – Тя плесна с ръце и аз се протегнах, за да я прегърна. Просто не можех да ѝ откажа. Не исках, не и след всичко, през което вече беше преминала. Тя заслужаваше най-добрия живот, който можеше да има, и аз винаги щях да се постарая да ѝ го осигуря. Отдалечихме се от училището и дъждът започна да барабани по прозореца. Нямах нищо против. Можех да се справя с малко мрачност, защото цялото слънце, от което се нуждаех, беше точно там на седалката до мен.