Хари, Тъкмо изкарвах колата от алеята. За веднъж изглеждаше, че наистина ще стигнем на училище навреме. – Сигурна ли си, че имаш всичко? – попитах Уини отново, убеден, че всеки момент ще ме спрат и ще се окаже, че сме забравили нещо важно. – Хари, внимавай! – изпищя тя с пълно гърло. Очите ми скочиха към страничното огледало и видях нещо точно зад задното колело на колата – малко кафяво кълбо пух, направо треперещо в полезрението ми. – Какво е това? – промърморих, докато излизах от колата, за да проверя. Нямах представа какво се е добрало толкова близо до колата в този ранен час. Живеехме в затворен имот, така че каквото и да е, трябва да се е промъкнало през някоя дупка в оградата. Уини бързо ме последва. Помислих си да ѝ кажа да стои, където е, но знаех, че това няма да мине. Беше твърде любопитна, точно като майка си. – О, боже мой, това е куче! – възкликна тя, когато се приближи малко повече. Сбърчих вежди. Права беше и горкото малко нещо изглеждаше, сякаш е имало ужасен ден. Беше се свило на кълбо, леко треперещо, и не можех да не го съжаля. Погледна ме с големи, кафяви очи и се дръпна, когато се приближих. Клекнах пред него и протегнах ръка. – Хей, приятел – промърморих. – Едва не те прегазих. Не можеш да се мотаеш зад колата ми, добре ли? Проверих го за нашийник, но нямаше. Уини се приближи и протегна ръка към него, оставяйки го да я подуши, а след това го погали бързо по главата. – Толкова е хубаво – каза тя и чух опасна доза желание в гласа ѝ. Знаех, че трябва да я заведа на училище, но не можех просто да оставя това нещо тук. – Влизай вътре – казах ѝ. – Потърси ветеринари в района. Трябва да прегледаме това малко момче. Тя направи, каквото ѝ казах, а аз извадих одеяло от задната седалка и го увих около кучето. Беше средно голямо, с груба черна козина и сивкаво петно, което можеше да мине за брада. Беше отпуснато в ръцете ми, очевидно не му пукаше особено, че го нося насам-натам, и го притиснах близо до себе си, чувствайки се вече защитно. Беше дошло при нас за помощ. Най-малкото, което можех да направя, беше да се уверя, че ще я получи. Уини изтича обратно след няколко минути и ми каза адреса на най-близкия ветеринарен кабинет. Не беше далеч и въпреки че ще закъснеем и двете, си струваше да се уверим, че това малко момче ще получи помощта, от която се нуждае. Пристигнахме във ветеринарния кабинет няколко минути по-късно и Уини ме последва притеснено в сградата, сякаш беше наша охрана. Не можех да не се забавлявам малко. Тя се грижеше толкова добре за това малко създание и едва знаеше кой е. Имаше това състрадание в нея, дълбоко в сърцевината ѝ, видът, който можеше да дойде само от генетиката. Видът, който сестра ми ѝ беше дала. – Здравейте, има ли шанс да поговорим с дежурния ветеринар? – попитах рецепционистката, млада жена с миша коса, когато пристигнахме на бюрото. Тя погледна нагоре към мен, към кучето и към Уини и кимна. – Току-що имаше отмяна, така че мисля, че имате късмет точно сега – каза ми тя с усмивка. Въздъхнах облекчено. Благодаря ти, Боже. Бях толкова щастлив, че това нещо щеше да се махне от ръцете ми след няколко минути. След момент или два друга врата се отвори и в нея стоеше една от най-поразително красивите жени, които бях виждал в живота си. Челюстта ми почти падна, щом я видях. Бил съм виждал много горещи мацки и преди – разбира се, че съм – но тя беше нещо съвсем друго. Цялото ми тяло настръхна от горе до долу, докато я оглеждах. Беше облечена в чифт лавандулови медицински дрехи, но те не скриваха особено прекрасната форма на нейната извита фигура. Дългата ѝ руса коса беше вдигната във вързана опашка на върха на главата ѝ, а няколко лунички по лицето ѝ подчертаваха зелените ѝ очи. – Това ли е пациентът? – попита тя, докато се приближаваше към нас. Кимнах. – Племенницата ми го забеляза до задното колело на колата ни тази сутрин – обясних. – Не знам кой е или откъде е дошъл, но не можем да го задържим и не изглежда в добро състояние. – Не можем да го задържим? – попита Уини, а гласът ѝ затрепери опасно. Усмихнах ѝ се бързо. – Трябва да го оправим първо, нали? Не исках да ѝ давам надежди, но знаех, че не мога просто да ги отхвърля така. Ветеринарката ми се усмихна бързо, очевидно свикнала да се справя с подобни неща. – Добре, разбира се – каза тя и внимателно извади кучето от одеялото, което бяхме увили около него, и го занесе в кабинета за прегледи. Положи го на малка метална маса и кучето се ободри малко, оглеждайки се насам-натам. – А, той вече изглежда малко по-буден – промърмори ветеринарката.