Райна: – Ей, Рийд, тук съм! – извиках на брат си и ми се стори, че половината кафене се обърна да ме изгледа строго. Не ми пукаше особено. Просто се радвах да видя брат си близнак, макар и да знаех, че ще е само за половин час, преди и двамата да тръгнем на работа. – Хей! – отвърна той, внимателно лавирайки между столовете с чашата кафе в ръка. Плъзна се на стола срещу мен и въздъхна дълбоко. – Как може денят вече да е тежък? – попита ме той, макар и да знаех, че е риторичен въпрос. – Какво се случи? – попитах аз, поглеждайки часовника си. Беше едва осем сутринта, но знаех, че брат ми вече може да се е забъркал в нещо сериозно. Много от клиентите, които представляваше, бяха в чужбина, което означаваше, че сериозни неща може да се случат през нощта и той нямаше да знае нищо за тях, докато не се събуди и не провери съобщенията си сутринта. – Изглежда, че Марко иска изслушването му да бъде преместено с няколко седмици по-рано – обясни той. – Нещо за семейна сватба? Не съм сигурен. Това означава, че всичко трябва да влезе в хиперскорост за известно време. – Да, а ти просто си толкова против да работиш повече – подразних го аз. Той ми се усмихна. – Толкова ли съм прозрачен? – Ти си работохолик – казах му аз. – Не знам откъде го вземаш. – Да, все едно ти не прекарваш цял ден, всеки ден, правейки повече, отколкото трябва – отвърна той. Усмихнах се и вдигнах ръце. – Е, няма почивка за нечестивите, нали? – Райна, ти си ветеринар – каза той. – Не мисля, че можеш да се отдалечиш повече от нечестивостта, дори и да се опиташ. Отпих от кафето си. Той имаше право. Предполагам, че и двамата вероятно имахме най-стереотипните професии на добротворци, които някой можеше да измисли. Аз бях ветеринар, а той беше адвокат, който работеше усилено, за да изкара случаите, които бяха пренебрегвани, пред съдии, които действително можеха да ги чуят. Въпреки че беше по-млад от мен – с десет минути – и двамата имахме същия стремеж да се опитаме да направим света по-добро място. – Трябва да си вземеш повече почивка от работа – казах му аз, играейки ролята на тревожна голяма сестра. Едва се виждахме, предвид колко взискателни бяха и двете ни работи през цялото време, и трябваше да натъпча всичките си майчински притеснения за него в половин час, докато пиехме кафе всяка сутрин. – И ти трябва, но никой от нас всъщност няма да го направи, нали? – каза той. Свих рамене. – Хубава идея обаче, нали? – Хубава идея – каза той. – Знаеш, че съм толкова горда с теб – казах му аз, все едно не му го казвах всеки път, когато изпиех повече от една чаша вино. – Знам. – Той се усмихна и протегна ръка, за да стисне рамото ми. – И аз с теб. – Можеш всъщност да кажеш думите "Гордея се с теб", знаеш ли? – казах аз закачливо. Той наклони глава към мен. – Добре, ще започна да изразявам емоциите си точно когато ти започнеш да си вземаш повече почивка от работа. Сделка? – Сделка. Поговорихме малко за времето и клюкарствахме за двойката, която обикновено виждахме тук всеки ден и която не се беше появявала от няколко дни. Дали са се разделили? Избягали с други хора? Аз самата нямах почти никакъв любовен живот, така че най-голямото вълнение, което получавах, беше да обсъждам какво може да се е случило с напълно непознати. Тъжно? Със сигурност. Но също така беше забавно и точно разсейването, от което се нуждаех, преди да се гмурна с главата напред в дългия работен ден, който ме очакваше. Сбогувахме се с прегръдка на вратата и след това се отправихме към съответните си офиси. Аз нямах много път до моя, но Рийд обичаше да тича до неговия, само за да вмъкне тренировката си. Не знаех откъде намира мотивация да се съсредоточи върху поддържането на форма. Най-доброто, което можех да направя, беше да тичам из ветеринарната клиника цяла сутрин и да се надявам, че е достатъчно, за да си заслужа торбата чипс, която на практика поглъщах с следобедното си кафе, за да ме поддържа. Пристигнах в клиниката точно преди да отвори. Слава богу, Хана беше там, за да отвори вместо мен. Тя беше нашият техник и наш рецепционист в едно, или поне трябваше да влезе в тази роля, след като Рита, моят бизнес партньор, излезе в отпуск по майчинство. Откакто тя толкова егоистично се беше отправила да си има бебе, нещата бяха непрекъснато трескави, но ако трябваше да съм честна, точно така ми харесваше. – Добро утро – извиках аз, докато хвърлях чантата си в импровизираната стая за персонала, която бяхме превърнали от малък килер до вратата. – Добро утро! – отвърна тя, винаги весела, дори и пред лицето на натоварения график, който имахме днес. Беше необичайно натоварено за понеделник и можех да съм сигурна, че ще получа и няколко спешни повиквания в последния момент, независимо дали ни харесва, или не. – Хубав уикенд? – попитах я аз, докато отивах да се измия и да подготвя задната стая за първия ни посетител. – Какво е уикенд отново? – попита Хана, правейки гримаса. – Мисля, че съм забравила за тях, откакто Рита си тръгна. – Да, и аз – съгласих се аз. През целия уикенд поръчвах нови консумативи над ястия от микровълновата, надявайки се, че няма да ни свършат нещата преди края на месеца, когато всичките ни плащания се прехвърлят. Знаех, че трябва да отделям повече време за себе си, но просто не ставаше така в тази работа. И бях напълно добре с това.