Хари Ветеринарният лекар погледна към мен и Уини и ни направи знак да влезем. „Позволено ви е да прекрачите прага.“ Погледнах отново часовника си. Знаех, че трябва да заведа Уини на училище, но тя вече дърпаше ръката ми, за да можем да разгледаме кучето по-отблизо. „Много се радвам да намеря дом за това малко приятелче“, обясни ми ветеринарният лекар. „Имам контакти с приюти в целия град. Те биха могли да намерят някой, който с удоволствие ще го приеме вместо вас.“ „Но ние можем да го приемем“, протестира Уини и аз отново се намръщих. Исках да ѝ кажа, че просто не можем, но нямах сърце да я спра толкова рязко. Ветеринарният лекар ми се усмихна съчувствено. „Какво ще кажете да излезете и да се срещнете с някоя от котките отвън?“, предложи тя на Уини. Уини веднага се възползва от възможността. Ветеринарният лекар се обърна отново към мен и погали главата на кучето с ръка. Вече сякаш се беше успокоило само в нейно присъствие. Предположих, че това е видът ефект, който тя трябваше да има върху животните, вършейки работата, която вършеше. „Има много места, където можем да го заведем, а аз работя само с приюти, където не се убиват животни“, обясни ми тя. „Изглежда е в доста добра форма. Ще го държим тук за една нощ, за да се уверим, че няма нищо латентно, а след това можем да се опитаме да намерим място, където да остане, ако си сигурна, че не искаш да се вкопчваш в него.“ „Сигурна съм“, отговорих аз, въпреки че нямах. Никога не бях имала куче, докато растях, а винаги съм искала такова. Това малко човече нахлу в живота ни, сякаш знаеше, че имаме нужда от малко повече любов, и имаше част от мен, която просто искаше да го сграбчи и да му каже, че може да остане. Но напоследък и без това имаше достатъчно промени и не исках Уини да се привърже към куче, само за да се наложи да се отървем от него, защото не можехме да се справим с него в бъдеще. — Каквото сметнеш за най-добро — каза тя. — Постъпи правилно, като го доведе. Много хора просто щяха да го игнорират и да го превърнат в чужд проблем. — Да, не мисля, че племенницата ми би ме оставила да се измъкна с това — отвърнах аз. Тя се засмя, развълнувана от коментара. — Разбирам — каза тя. — Децата понякога могат да бъдат много по-състрадателни от възрастните, нали знаеш? — Предполагам, че могат — казах аз. — Макар че състраданието ѝ ме кара да закъснявам за работа точно сега. — Направи всичко необходимо — каза ми тя. — Няма проблем да се махаш оттук. — Благодаря — отвърнах аз и тя бързо ми подаде визитка, преди да се отправя към вратата. — Обади ми се, ако намериш други бездомни кучета, на които им пука за животните в този град. — Ще го направя — обещах аз и тя ми се усмихна, докато се отправях към вратата. Погледнах картичката, която ми беше дала. Райна Уолтърс. Името сякаш ѝ отиваше някак си, нещо мило и естествено. — Хей, Уини — казах аз, докато тя се мотаеше с някои от котките на рецепцията. — Трябва да тръгваме сега, добре? Трябва да те заведа на училище. — Ами кучето? — попита тя с надежда. Поклатих глава. — По-добре е да си остане тук — отвърнах аз. — Тези хора знаят кое е най-добро за него. Тя се намръщи внушително, а аз просто поклатих глава, засмях се и хванах ръката ѝ, за да я заведа обратно към колата. Подобно нещо може би щеше да ми проработи от време на време, но започвах да се впускам в начина, по който се опитваше да ми извие ръката, и знаех, че куче няма да се получи в дългосрочен план. Въпреки това, тя успя да запази мълчаливо отношение, докато отивахме към училище, и дори когато влязохме в офиса, за да мога да обясня на рецепционистката защо закъсняваме. Най-накрая тя наруши мълчанието си, когато започнах да говоря: „Спасихме куче!“, обясни тя щастливо с широка усмивка на лице. Разроших косата ѝ и я изпратих да си върви. Тя очевидно беше доволна, че има забавна история, която да разкаже на връстниците си, докато е в час днес. Това щеше да я направи тема на разговорите на детската площадка, което беше точно това, от което се нуждаеше, за да се разсее от всичко това. Тръгнах към работа, рад, че няма да се налага да измислям същите извинения. Никой всъщност не се интересуваше кога влизам в офиса. Яра щеше да е там, за да ме смъмри, разбира се, но само защото този път не бях дошла да ѝ донеса кафето, което винаги пиеше. И когато ѝ казах защо закъснявам толкова, знаех, че ще си помисли, че е много очарователно и ще го остави да мине. Грабнах ключовете си от джоба и стиснах с пръсти картата, която ветеринарната лекарка ми беше дала, преди да напусна кабинета ѝ. Извадих я и я погледнах с усмивка на лице. Знаех, че нищо няма да се получи, но какво от това? Можех да се радвам, че получих номера на красива жена. Тя беше сладка и секси, и имаше може би най-хубавата усмивка, която бях виждал през живота си. И след цялата тази сутрин, реших, че си дължа малко удоволствие от най-малката си влюбеност на света.