– Осъзнаваш ли, че сме пред много хора? – попита Никол откровената омега пред себе си. Беше изтощена. Всичко, което искаше, беше да се измъкне, да намери тихо място и да се скрие, докато партито не свърши, за да може да се оттегли в леглото си и да спи. Усещаше бдителните очи на Шейн, които наблюдаваха всяко нейно движение. Това не беше най-лошото; тя можеше да усети и пронизващия поглед на Алфа Лиам върху себе си. – Слушай, не ме интересува нищо. Просто искам да знаеш, че чух какво направи днес в съблекалнята и искам да знаеш, че не се страхувам от теб. Не можеш да ме сплашиш, както правиш с всички останали момичета. Онова момиче, забравих ѝ името, излезе плачейки и треперейки като лист. Други момичета имаха подобни реакции след това. Имаш късмет, че не бях с тях; щях да сложа край на тези твои глупости. Момичето, което говореше това, се извисяваше над Никол, както на височина, така и на размери. Въпреки че обикновено не участваше в срещите на Шейн с другите момичета, тя беше част от тяхната група. За разлика от останалите омеги, тя се държеше така, сякаш не се страхува от Лунния вълк на Никол. Никол изтръгна принудена усмивка, като се стараеше да остане дипломатична предвид обстоятелствата. Тя се надяваше, че поне веднъж в живота си Шейн ще се намеси и ще я защити, тъй като тя се намираше на ръба и отчаяно се опитваше да избегне създаването на сцена. Вълкът на Никол, от друга страна, не се интересуваше. Той копнееше да удуши момичето. – Знаеш ли коя трябваше да бъде Луната, преди да пристигнеш? Беше една от нас, една от тези така наречени низши омеги, които виждаш тук. Знаехме, че Лунният вълк е сред нас, затова планирахме да се сближим с Алфа Шейн. Но тогава ти се появи и съсипа всичко и сега се чудиш защо толкова много те презираме. Дните ти в тази глутница са преброени, затова внимавай и всяка твоя стъпка. – Заключи тя, отметна косата си и си тръгна. Никол беше залята от вихър от емоции, несигурна как да се чувства, да се държи или да реагира. Тя стоеше замръзнала това, което ѝ се стори цяла вечност, напълно шокирана от ескалиращите заплахи от момичетата. Нейният така наречен партньор не проявяваше никакво желание да помогне или дори да признае съществуването ѝ. Оцеляването изглеждаше единствената ѝ утеха, тъй като си спомни кървавата клетва, която Алфа Шейн беше дал на родителите ѝ, когато я прие, уреждайки техния дълг. Това беше единствената причина да остане жива в това опасно положение. Мисълта за родителите ѝ остави горчив вкус в устата ѝ. В сравнение с тях, тя установи, че предпочита Шейн пред тях, неспособна да си представи каквато и да е злоба или предателство, по-лошо от това, което родителите ѝ бяха извършили. Какви родители дават детето си като плащане на чудовище, знаейки много добре, че е зло? Изведнъж гласът на Шейн отекна в съзнанието ѝ, прекъсвайки нейното подобно на транс състояние. – Никол, ти си в една и съща позиция повече от пет минути. Защо? – попита той чрез връзката им. Стресната, Никол се изтръгна от замечтаното си състояние и инстинктивно се опита да се оттегли в един от тъмните ъгли. – Спри веднага – заповяда Шейн, гласът му излъчваше сила, която я прониза като електричество, замразявайки я на място. – Не си приключила с гостите. Къде си мислиш, че отиваш? – попита той строго. Главата на Никол се завъртя, търсейки го в стаята. – Но аз говорих с всички важни хора, точно както инструктира. Няма никой повече – отговори тя чрез връзката им. – Смееш ли да ме оспорваш? Ще се занимая с това по-късно – отвърна Шейн със заплашителен тон. Тръпка премина през тялото на Никол, докато преглъщаше, знаейки, че „ще се занимая с това по-късно“ означава да понесе тежко наказание, вероятно повече, отколкото можеше да понесе, без да припадне. – Сега се върни – заповяда Шейн. – Имам няколко специални гости, скрити сред членовете на Глутницата, и всеки един от тях трябва да бъде признат, да бъде третиран с най-голямо уважение и да му бъде отделено неразделно внимание. Те трябва да бъдат доста лесни за идентифициране, след като си сред членовете на Глутницата, защото нямат същата миризма като Пурпурните. Сега побързай, партито е почти свършило и те вече са ядосани. Със сигурност не искаме война и хаос в Пурпур, нали? Вълна от страх заля Никол отново. Тя мразеше, когато той я принуждаваше да се усмихва и да поздравява партньорите му в престъплението. Преди всичко тя ненавиждаше техните похотливи очи, неподходящи забележки и неоправдани физически контакти. Поемайки си дълбоко въздух, тя се обърна и се подчини на заповедта на Шейн. – Здравей, Луна, как си? Просто исках да кажа, че абсолютно обожавам твоята реч и сценичното изпълнение днес. Ти си наистина невероятна и фар на светлина, който благославя Пурпур. Не можем без теб, нали? Какво щяхме да правим, ако не беше тук? Забелязах колко си грижовна, винаги питаш за всички. Браво, Луна – каза по-възрастна жена, вероятно на около четиридесет години, докато минаваше. Обикновено Никол би се усмихнала любезно, но този път беше твърде разочарована, за да я признае дори. Беше изтощена от всички глупости, уморена да се преструва на някой, който не е. Никой не се отнасяше към нея като към Луна, но всички очакваха от нея да изпълнява отговорностите на такава. – Благодаря – отговори Никол отсечено и си тръгна. Жената и хората наоколо бяха доста изненадани. – Какво по дяволите беше това, Никол? Луда ли си? Загуби ли си ума? Сега се обърни, усмихни се и поздрави тази жена както трябва – изрева Шейн. Никол рязко спря, дишаше тежко и захапа устната си, за да се успокои. Ноктите ѝ се впиха в дланите ѝ и тялото ѝ трепереше. След малко тя продължи да върви към гостенката, без да поглежда назад. Ревът на Шейн отекна в съзнанието ѝ. Тя можеше да усети господството му, което се надигаше през нея, като електрически вълни, пулсиращи под кожата ѝ, заплашващи да я погълнат. Беше болезнено. Нейният вълк полудяваше, неговият първичен инстинкт я подтикваше да се подчини на алфата на всяка цена. Той настояваше тя да се върне и да се съобрази с инструкциите на Шейн. Но тя не можеше. Тя се съсредоточи върху всичко друго, освен върху парещата болка, като продължи напред. – Мъртва си тази вечер! – отекна ревът на Шейн. Поемайки си дълбоко въздух, Никол прекъсна връзката си с глутницата, като ефективно заглуши гласа на Шейн в главата си. Тя знаеше, че е в сериозна беда. Тялото и умът ѝ несъмнено ще понесат последствията от нейното неподчинение тази вечер, но тя отказа да се върне и да се извини на случайни членове на глутницата. Тя ги презираше. Те си затваряха очите за страданието ѝ. Можеха ли честно да твърдят, че не чуват писъците ѝ през повечето нощи? Или да си затварят очите за нейните черни очи, подуто лице и тъга в очите ѝ? В този момент тя мразеше всички в Пурпурната Глутница и просто искаше да я оставят на мира. Приближавайки се към секцията за гости, тя разчиташе на инстинктите си, за да я отведат до първия специален гост. Това беше елегантна блондинка в поразителна рокля, приличаща на гост на модно събитие или гала вечер. С принудена усмивка Никол седна до нея. – Здравейте, как сте? Наслаждавате ли се на събитията? – попита тя учтиво. Дамата се изсмя, кръстоса дългите си крака и разгледа маникюрираните си нокти. – Виждам, че все още те държи наоколо – отбеляза тя, едва признавайки Никол. – Е, беше доста интересен обрат на събитията. Кажи на твоя алфа, че моята глутница е взела това под внимание. Ние сме наясно, но няма да го подкрепим, докато не видим как ще се развие това. Той трябва да помни, че Алфата на Тъмната Луна е най-хитрото същество на Земята. За нас това не е демонстрация на сила, а опасен риск. Както и да е, ако успее да го осъществи и убие Лиам Халоус, тогава ще се съгласим и той може да има цялата власт, която желае. Сърцето на Никол прескочи удар. Тя беше помислила, че това е парти за добре дошли за алфата на Тъмната Луна, който също беше най-опасният вълк. Но не беше осъзнала, че те също са планирали неговото убийство. – Колкото по-скоро, толкова по-добре. Моята глутница ще се съгласи само ако той бъде ликвидиран възможно най-скоро. Трябва да се направи, докато Лиам все още е несъмневащ и разсеян от победата си. След като напусне Пурпур, той ще стане недосегаем и Шейн ще загуби нашата подкрепа. Никол преглътна тежко, събра сили и се премести към следващия гост. Те повториха същите чувства. Всеки един от тях искаше Алфа Лиам мъртъв, преди да напусне Пурпур. Беше като смъртна присъда. Тя бързо предаде информацията на Шейн и дискретно се измъкна от поглед. Не можеше да обясни защо се чувстваше сякаш предава Лиам, въпреки че той беше жесток към нея и вероятно по-лош от нейния партньор. Докато си проправяше път от Залата на Глутницата, насочвайки се към стаята си в Къщата на Глутницата, Лиам я пресрещна отново. – Къде си мислиш, че отиваш? – попита Лиам, гласът му изпрати тръпки по гръбнака ѝ, докато спомените за страстната им нощ заедно проблясваха в съзнанието ѝ. – Какво искаш? – попита тя. Той се засмя, разкривайки перфектните си зъби. Тя вдиша рязко, спомняйки си усещането от устата му върху зърната ѝ. – Партито далеч не е свършило, Никол – каза той, наблюдавайки как удоволствието пулсира през нея при споменаването на името ѝ. – Освен ако не отиваш да си събереш нещата и да ме последваш у дома, не виждам защо трябва да си тръгваш. Изненадвайки себе си, Никол се изсмя и скръсти ръце. – Това ли е всичко, което имаш да кажеш? Колко оригинално... Виж, тази вечер ми стига. Дори не си сигурен дали ще излезеш оттук жив... Очите на Никол се разшириха и тя бързо сложи ръце на устата си, осъзнавайки грешката си. – Какво? – изръмжа Лиам, господството му надделя над това на Шейн. Самата сила на това я накара да се отдръпне назад. Ръцете му изскочиха и я хванаха и въпреки че тя беше ужасена, докосването му изпрати вълна от удоволствие директно към ядрото ѝ. – Какво. Току-що. Каза? Тялото на Никол трепереше. Тя захапа устната си и се бореше с желанието да разкрие всичко, което беше чула. Той не е твоят Алфа, напомни си тя. Ярост пламна в очите му, засилвайки страха ѝ хилядократно. И все пак, тя не можеше да предаде своя Алфа и партньор. След малко той се усмихна, очите му блестяха, сякаш знаеше точно за какво е говорила. Никол примигна и преглътна, чувствайки топлината от ръцете му на кръста си, докато пръстите му се впиваха в меката ѝ кожа. Изведнъж той я привлече към твърдите си гърди, държейки кръста ѝ нежно, докато подушваше врата ѝ. – Ще те накарам да говориш, Никол. Въпрос на време е. Скоро ще пееш за мен, точно както направи преди две нощи. Но това ще бъде в моето имение. Никол си напомни да диша, докато трепереше в ръцете му. Езикът му откри място в основата на врата ѝ, усещане, което никога не беше познавала, и той го облиза. Мигновено краката ѝ станаха желе и тялото ѝ се стопи в хватката му. Мека въздишка се изтръгна от устните ѝ, докато той повтори това. Ръцете ѝ инстинктивно се увиха около врата му. Той се засмя мрачно. – Ще се върна – каза той, откъсвайки се от нея и се отдалечавайки толкова бързо, че тя започна да се чуди дали това, което беше преживяла, не беше всичко в главата ѝ.