– Не мога ли да остана будна още малко, моля те, мамо? Утре нямам училище. – Добре. Още пет минути. – Благодаря, мамо, ти си най-добрата. – Аби се усмихна. Дъщеря ѝ е единственото хубаво нещо в живота ѝ, единственият човек, който я мотивира, който прави деня ѝ добър или лош с усмивката си. Тя беше благодарна за Али. По-късно през нощта, когато Алехандра спеше, тя отиде до гардероба си и извади дневника, в който пише всеки ден за живота на Али. Беше го направила не много след като едва не беше направила спонтанен аборт. Вместо да потиска чувствата си, тя ги беше записала тук. Целият живот на Алехандра е в тази книга, от времето, когато е била бременна, до раждането и през всичките ѝ пет години. Аби беше мислила да даде тази книга на Алехандро, когато Али навърши пет години, но не можа. Петият рожден ден на Али беше миналия месец, но Аби все още не можеше да се накара да го потърси и да му каже за дъщеря му. Очевидно болката и обидата все още бяха там. Не минава ден, без тя да пише в дневника за живота на Али. Понякога се чувства виновна, че ги държи разделени, особено когато Али иска да знае кой е баща ѝ... може би някой ден ще бъде достатъчно силна, за да каже на дъщеря си истината. Дотогава това ще бъде нейната малка тайна и този дневник никога не трябва да бъде намерен. Досега Аби успяваше да го държи далеч от майка си и трябва да продължи да го прави, ако не иска майка ѝ да разбере името на Алехандро. Тя познава майка си много добре, ще го издири и ще поиска той да поеме отговорност за внучката ѝ. Кейт Гарнър може да изглежда крехка отблизо, но майка ѝ далеч не беше такава. Особено ако е развълнувана или ядосана, тогава тя не търпи глупости от никого. Усмихвайки се, Аби си легна. АЛЕХАНДРО.... Алехандро гледаше през прозореца на офиса си. Той беше изтощен. Той също знаеше, че в неговата работа няма почивка. Откакто баща му претърпя инфаркт преди шест години, той активно участва в компанията, която беше основал Àlvarez Jewelers & Co с баща си, когато беше на двадесет. Те също притежават диамантени и златни мини, които са известни като Àlvarez Groups. Той никога не е у дома, твърде зает е да управлява този многомилиарден бизнес. Той е успешен и е такъв от последните няколко години. Той отвори новата си централа за бижута Àlvarez, поради което се премести в Сан Франциско преди няколко месеца. Брат му помагаше в бизнеса, но наскоро си взе почивка, защото жена му е в последния месец от бременността си, оставяйки Алехандро с три пъти повече работа, не че се оплакваше, не че има някой, който да го чака у дома. Майка му винаги го тормози да се ожени, тъй като той е най-големият от тримата братя и сестри, сестра му е сгодена, сватбата ѝ ще се състои след два месеца. На тридесет и една години той е обиколил света, животът му е свързан със забавления, а не със задомяване. Той е имал безброй жени в леглото си, всички те са се опитвали да го накарат да се ожени, но той е отказвал. Имаше само една жена, за която искаше да се ожени, една жена, за която би се отказал от всичко, една жена, която си мислеше, че обича, но явно се беше заблудил, защото за нея това не значеше нищо. Срещата с Абигейл беше променила живота му, усмивката ѝ осветяваше света му, в нейно присъствие той забравяше всичко, освен да я докосва, да я прегръща и да се люби с нея. Той искаше да прекара остатъка от живота си с нея, затова я беше тествал през цялата им едногодишна връзка, за да види какъв човек е, дали се интересува само от пари или от нещо друго. Той ѝ беше казал, че се казва Алехандро Перес, вместо Алехандро Алварес. Перес беше моминското име на майка му. Веднага щом жените чуеха кой е той, се уверяваха, че ще останат наоколо, затова с нея беше опитал различен подход, за да види истинската ѝ природа, затова се беше представил за борещ се човек, който няма много, чието семейство няма нищо и беше напълно обратното по времето, когато беше срещнал Абигейл, той вече беше богат. Тя беше останала до него, въпреки че се беше преструвал, че няма нищо, тя обичаше да олекотява всяка ситуация, колкото и лоша да е, насърчавайки го никога да не се отказва. Той се беше влюбил в нея, заради безкористния човек, който беше, грижейки се за другите преди себе си. Той се беше влюбил в нея... той, който не беше вярвал в любовта, всъщност се беше влюбил. Без да губи време, той знаеше, че трябва да се ожени за нея, да създаде семейство с нея, за да не може никой мъж да предяви претенции към нея. Семейството му беше искало той да се ожени за друга жена по бизнес причини, но той беше казал не, щеше да се ожени за някой друг, разбира се, те не бяха приели добре новината, Алехандро дори се беше скарал с баща си онзи ден, което беше довело до сърдечен удар на баща му. Оттогава баща му е прикован към инвалидна количка и приема лекарства за сърце. Той беше готов да се откаже от всичко, за да изгради живот с нея, дори да се противопостави на собственото си семейство, само за да бъде с нея, за какво... за нищо. Каквото и да са имали и споделяли, не беше имало значение за нея, затова тя можеше да промуши писмо под вратата на малкия апартамент, който споделяха, казвайки му, че е продължила напред и е намерила някой друг и той не трябва да се опитва да я намери. Това беше всичко, оттам нататък той никога не се беше обръщал назад, никога не се беше опитвал да я намери или да я потърси. След нея той си беше създал живот на плейбой, никога не оставайки с една жена за дълго, само за да задоволи нуждите си като мъж и да не се обвързва емоционално. Това работеше досега, всички жени, с които спеше, търсеха само забавление и той им даваше точно това, без обвързвания. Алехандро знае, че обичат да харчат парите му и всички подаръци и бижута, които им купува, не че го притеснява, в крайна сметка това беше печеливша ситуация за всички. Той провери часовника си, почти единадесет. Киара, последната му приятелка, сигурно го чака в пентхауса му, трябваше да вечерят, но той беше забравил. Щом започне да се фокусира върху работата, всичко останало идва на второ място. Той видя три пропуснати повиквания от нея на мобилния си телефон. Този следобед, когато беше обядвал с Джак Гарнър, беше изключил звука на мобилния си телефон. Винаги, когато прави бизнес, той мрази да бъде безпокоен. Беше чул много добри неща за човека. Алехандро знае, че той също притежава магазини за бижута, но през последната година бизнесът се бори финансово и ако скоро не си намерят инвеститор, ще подадат молба за фалит. Затова той се беше обърнал към Алехандро с предложение и трябва да каже, че е добро и си заслужава риска. Джак дори е готов да му продаде своите петдесет процента дял, което беше изненадало Алехандро, но също така показваше, че човекът е отчаян и ако се е обърнал към него, това означава, че никой няма парите, от които се нуждае, освен него. Той вече има няколко идеи какво ще направи, след като може да притежава тази компания. Със своите изчисления и опит той може да накара този бизнес да процъфти за шест месеца. Той е толкова уверен. Беше казал на Джак, че ще му се обади след няколко дни. Той знае, че ще притежава половината от тази компания. След като го направи, ще я преобрази, ще я направи по-добра, отколкото беше. Няма нищо, на което да се наслаждава повече от предизвикателство. Вземайки якето си, той си тръгна. АБИГЕЙЛ.... Аби се събуди късно в понеделник сутринта, едва беше затворила очи, мислите за Алехандро продължаваха да нахлуват в съзнанието ѝ. Тя се движеше из къщата на автопилот, приготвяйки закуската на Али и подготвяйки кутията ѝ за обяд. Днес беше неин ред да отвори кафенето. Седем е и тя все още е у дома. В десет и седем тя грабна ключовете за колата и чантата си, извеждайки Али навън, заключи и скоро си тръгнаха. Когато пристигна в кафенето, вече имаше няколко души, които стояха и чакаха отвън. Някои от тях просто обичат сутрешното си кафе с поничка или мъфин. В момента, в който отвори вратите, всички нахлуха вътре. За щастие Аманда пристигна рано и ѝ помогна да обслужи всички. Аби се чудеше дали изобщо ще успеят да изпълнят поръчката на госпожа Алварес навреме. С начина, по който се чувстваше, всичко, от което се нуждаеше, беше легло в този момент. Тя поръча допълнителни съставки за всичко, което ще изпекат. Ако тази поръчка трябва да бъде готова до сряда, ще трябва да започнат днес и да работят извънредно, за да я свършат. Денят мина бързо, вероятно защото не го беше усетила. Госпожа Алварес все още не беше пристигнала и Аби се чудеше дали изобщо ще дойде. Почти беше време да вземе Али от училище, затова попита Аманда дали има нещо против. "Разбира се, че не. Има ли нещо ново?" "Не, но е едва два и половина. Не искам да рискувам да си тръгна само за да разбера, че тя пристига, а аз не съм тук. Тя лично поиска мен." "Добре, нека тръгвам, има ли нещо, което да взема по пътя." "Не. Вече поръчах допълнително за това, от което ще се нуждаем." Когато Аманда си тръгна, тя се зае с проверка на финансовите отчети на кафенето. Мястото се справяше добре през последните пет месеца, печалбите се увеличават. Ако нещата продължат така, ще може да наеме някой на непълно работно време, за да помага през почивните дни. Нещата, които беше поръчала, пристигнаха, тя беше доволна, колкото по-скоро започнат, толкова по-добре. Не след дълго в кафенето се разходи жена със среден ръст, заедно с нея беше млада жена с меденозлатиста коса и маслинен тен. По-възрастната жена беше с черна коса. Аби виждаше, че Аманда не беше преувеличила, когато беше казала, че имат пари. Бяха спретнато облечени в дизайнерски дрехи от главата до петите, гримът им беше перфектно нанесен, диамантени обеци и колиета висяха на вратовете и ушите им. Дуо майка и дъщеря, предположи Аби. Бяха красиви и елегантни, трябва да са високо ценени в социалния си кръг и сред всички останали богати хора. Ясно е, че имат пари, защо я молят да им приготви храна. Слагайки най-добрата си усмивка, тя отиде да ги поздрави. – Госпожо Алварес. – Каза тя, протягайки ръка. – Госпожице Йънг. – Отговори тя на перфектен английски. Аби можеше да чуе от акцента ѝ, че е испанка. – Приятно ми е да се запознаем. – Удоволствието е изцяло мое, моля, наричайте ме Абигейл. – Както желаете. Това е дъщеря ми София. Значи бях права, помисли си Аби. – Приятно ми е да се запознаем, София. – Тя стисна ръката на Аби, без да каже нищо. – Можем ли да поговорим насаме? – Попита тя, оглеждайки се за отворено пространство.