Глава 6 ГЛЕДНАТА ТОЧКА НА ИРИН Бях си обратно вкъщи и си почивах на парапетите на прозореца. Гледах през прозореца ярките блещукащи звезди, които украсяваха красивото нощно небе. „Всички вие сте свободни и блестите както искате, но аз съм тук, обвързана с трима братя, които непрекъснато ми заповядват заради грешката, която направих.“ – казах тихо, във въздуха. Издишах рязко и тъжно облизах устни. Спомняйки си новото им предложение да започна да живея с тях, потреперих. Как, за бога, ще процъфтявам сред тях, когато ми причиняват толкова болезнени неща? Когато започна да живея с тях, кой знае през какво ще трябва да премина. Въпреки че част от мен искаше да живея с тях, защото, хайде, те са най-готините момчета в града. Но чувствах, че нямам никакъв шанс с тях. Ако Брейдън може да ме напусне, тогава и тримата могат да направят същото. Дори няма да ме погледнат. Чух майка ми да кашля в стаята си, тъй като стаята ѝ беше до моята, и се притесних заради силния звук, който кашлицата ѝ издаваше. Изтичах от стаята си и влязох в нейната, след което забелязах, че се опитва да протегне ръка към чашата с вода на нощното си шкафче. Въздъхнах с облекчение, че не е в критично положение, затова отидох до бюрото, взех водата и ѝ дадох да пие. „Мамо, надявам се, че си добре?“ попитах аз, притеснена. „Да, добре съм. Чувствам, че скоро ще се оправя. Така че, не е нужно да се тревожиш твърде много за мен и просто се съсредоточи върху ученето си, добре?“ Усмихнах се леко, надявайки се, че майка ми наистина казва истината и не се опитва да ме спре да прекарвам твърде много време в грижи за нея. След това тя ми подаде чашата и аз я поставих на нощното ѝ шкафче. „Ако имаш нужда от нещо, обади ми се.“ — Не мисля, че ще ми трябва нещо друго. Ще си лягам. — отвърна майка ми, докато оправяше завивката на леглото си и издишваше. — Добре, мамо. И аз ще си лягам. — казах ѝ аз и я целунах по челото. — Лека нощ. Излязох от стаята ѝ, затворих тихо вратата след себе си и влязох в моята стая. Вързах косата си на кок и легнах на леглото си, чувствайки се много сънена. Надявам се утре да е наистина хубаво. Дни наред тризнаците ме стресираха с нуждите си и всичко останало, а аз започвах да се уморявам, но трябваше да продължавам да се боря, защото не можех да си позволя да платя за безценната им семейна реликва, която счупих. Докато една полунощ не бях в стаята си и учех. Книгите ми бяха широко отворени на бюрото, а лампата ми осветяваше ярко книгата ми. Телефонът ми звънна и въпреки че не исках да проверя кой ми звъни, защото исках да се съсредоточа напълно, все пак трябваше да съм сигурна, че не са тризнаците. Точно както подозирах, звънеше ми едно от тризнаците. Беше ми се обадил Рийс. Неохотно отговорих на обаждането и погледнах равнодушно към шкафа си. „Ало?“ „Да, Ирен, трябва да дойдеш у нас веднага.“ – информира ме той по телефона. „До този момент? Какво трябва да направя? И мога ли просто да го направя утре сутринта, преди да тръгна за училище?“ – попитах аз, надявайки се да си помисли отново. „Какво, по дяволите! Просто ела веднага!“ – извика той и затвори. Стиснах телефона си, но не до степен, че да го смачкам. От гласните ми гърла се изтръгна ниско ръмжене и почти можех да изкрещя и да ударя стената няколко пъти, но не исках да събудя майка си или да я тревожа. Затворих книгите си, събрах косата си на разрошена опашка и излязох от стаята. Отворих входната врата тихо, за да не се чуе скърцащ звук, който майка ми да чуе, и за щастие успях да го направя успешно. По това време нямаше спирки на таксита или автобуси наоколо. Беше толкова досадно, че не ги интересуваше как успявам да стигна до дома им по това време. Нито пък ги интересуваше дали застрашават живота ми, тъй като бях единствената, която ходеше по улицата в момента. Краката ми се движеха бързо, без почивка, а капчици пот започнаха да се стичат по гърдите ми, правейки дрехите ми да изглеждат сякаш някой ме е облял с вода. Не, бързото ми ходене нямаше да ме отведе там скоро. Реших да бягам и докато тичах, опашката ми се люлееше наляво и надясно, а бретонът ми беше залепнал за лицето ми, защото беше мокър. Бризът преминаваше силно през дрехите ми, докато ускорявах темпото си, а сърцето ми буташе все повече кръв. Ръцете ми се люлееха напред-назад, за да ми помогнат да бягам, и веднага щом стигнах до дома им, спрях. Наведох се и опрях ръце на коленете си, опитвайки се да си поема дъх. След като си поех дъх, изтрих потта от лицето си и позвъних на вратата. Кейдън ми отвори вратата и аз веднага влязох. „Боже. Защо изглеждаш сякаш си се къпала с дрехи?“ – възкликна подигравателно Рийс. „И то много миризлива.“ – добави Кейдън, дразнейки ме. Захапах долните си устни, за да не избухна от гняв, след което бавно издишах. Забелязах, че Итън седи на дивана със скръстени крака и е съсредоточен върху телефона си, без да се меси. „Поиска да ме видиш. Какво трябва да направя за теб?“ – попитах аз, опитвайки се да запазя самообладание. „Ами, аз и братята ми се събудихме и ни се ядеше това вкусно ястие. Да, мариновани раци и говеждо месо. Искаме ти да го сготвиш.“ — каза Рийс и тръгна към мен, след което ме потупа по рамото, докато се качваше към кухнята, за да включи лампата. В този момент главата ми бълваше пламъци от ярост и стиснах юмруци. — Обади ми се да правя това посред нощ? Не стоя твърде близо до дома ти. Много стрес ми отне да стигна дотук — оплаках се аз, но без да се изнервям. — Затова ти предложихме да се преместиш при нас, Ирен. Ти си тази, която си създава трудности — каза Кейдън, скръсти ръце и ме втренчи в очите. Сега тризнаците ме гледаха втренчено. Колкото и да не исках да се съгласявам, знаех, че ще продължат да ми дават още задачи, които щяха да се окажат много трудни, докато все още живея вкъщи. — Добре, добре! Ще живея тук — казах през стиснати зъби.