Дженкинс Покривам раната на Бени с чист марлен бинт, когато чувам отново изстрели. Спирам за секунда, преди да продължа. "Спокойно, просто тренират." "Спокойна съм", отвръщам аз и започвам да увивам бинта около корема му. През последните два дни не съм спирала да чувам стрелба и заключих, че наблизо има място, където тренират стрелба. Само се надявам, че целите им не са живи същества. Изстрелите не ме притесняват. Живяла съм с този звук цял живот - като музика е за ушите ми. Успокоява ме. "Така, мога ли да стана вече? Чувствам се много по-добре." Помагам му да легне обратно и му давам антибиотик и болкоуспокояващи, преди да изхвърля латексовите си ръкавици. "Застреляха те само преди два дни, хлапе. Карай го по-леко поне още една седмица." "Можеш ли да спреш да ме наричаш "хлапе" или "момче"? Не съм дете." Сдържам усмивката си заради начина, по който устните му се свиват от разочарование. Цупи се като малко дете, но се опитва да се държи като безстрашен мъж. Много типично за млади момчета, особено в среди като тази. В ума ми проблесва спомен за още по-младо момче, което ме е насочило с пистолет, и поклащам глава, насилвайки се да се съсредоточа върху настоящето и да оставя миналото зад себе си. "Добре, Бени, но все още не можеш да се местиш от това легло засега." Започвам да събирам използваните медицински консумативи, докато той ме наблюдава мълчаливо. Изведнъж той прочиства гърлото си и аз повдигам вежда към него. "Никога не ти благодарих, че ме спаси." "Брат ти вече се погрижи за това", промърморвам саркастично. "Зелдрик? Надявам се, че се отнася добре с теб. Не е толкова лош, колкото изглежда. Просто се опитва да се грижи за своите." "Да, разбира се. Той е просто достатъчно егоистичен и арогантен, за да принуди "своите" да си татуират Z по телата." Посочвам голия му гръден кош и превъртам очи. Забелязах също, че Оскар има една от вътрешната страна на китката си, макар и много по-малка, а Гамбо има една на врата си. "Мислиш ли, че ни принуждава да си я направим?" Усмихва се и клати глава. "Това е наш избор. Символ на уважение и лоялност към нашия лидер. Няма нищо общо с егоцентризма, Дженкинс." Свивам рамене. Честно казано, не ме интересува. Единственото нещо, което ме интересува, е да се измъкна от това проклето място, преди да си загубя ума. Намерих потенциален път за бягство. От стаята си мога да стигна до балкона, който видях отвън в нощта, когато ме доведоха тук. Вчера излязох и осъзнах, че ако се напъна достатъчно, може да се приземя на долния етаж - точно където е басейнът. Също така има много реален шанс да сгреша и да се озова с разпръснат мозък по бетона, или по-лошо, да се приземя грешно и стъкленият ръб на басейна да ме разреже наполовина. Предполагам, че това е риск, който ще трябва да поема, защото щом стигна до там, остават само няколко метра до земята. Казвам довиждане на Бени и точно когато се каня да изляза от спалнята, вратата се отваря и се показва мъж, когото не разпознавам. Мръщя се на външния му вид. Руса коса, къса брада, очила с дебели рамки, бежова поло блуза, закопчана догоре, и панталони тип "каки". Изглежда като учител в начално училище. Единственото нещо, което го издава като един от хората на Зелдрик, са татуировките, покриващи ръцете му до китките. "Помолиха ме да дойда да те взема", информира ме той със срамежлива усмивка. Той кимва към Бени за поздрав, преди да насочи вниманието си обратно към мен. "Как е възстановяването му?" "Добре. Раната не е инфектирана и зараства правилно. След седмица ще може да започне да възобновява нормалните дейности, въпреки че трябва да избягва прекомерни усилия." "Това е страхотно." Той върви с мен в коридора, затваряйки вратата след себе си, след което протяга ръка към мен. "Не са ни представили. Аз съм Лагос." "Какви имена...?" промърморвам под носа си, превъртайки очи. Забелязвайки, че няма да му стисна ръката, той я сваля със свиване на рамене. "Повечето от тях са прякори или фамилни имена. Името ми е Артуро Лагос, но всички ме наричат Лагос. Гамбо е Фелипе Гамбоа, а Оскар... е, той просто е Оскар." "А Зелдрик?" питам със злобна усмивка. Лагос ме оглежда за няколко секунди, преди да поклати глава. "Ако искаш да знаеш нещо за нашия шеф, ще трябва да го попиташ сам. Възползвай се от тази вечеря за това. Поканена си да споделиш масата с нас." Мръщя се и клатя глава. "Мисля, че ще пропусна. По-скоро бих останала в килията си." "Това не е предложение, Дженкинс. Зелдрик иска да се присъединиш към нас. Наредих да оставят дрехи в стаята ти. Трябва да си готова след час." "А ако откажа?" Той въздъхва, сваля очилата си, почиства ги и ги слага обратно. Забелязвам очите му - те са поразителен нюанс на синьото. Няма ли нито един грозен, плешив или с наднормено тегло мъж в тази организация? Чудя се дали ги набират от модни агенции. "Ще ти дам съвет, който не си искала - не изпитвай търпението на Зелдрик докрай. Той има склонност лесно да губи самообладание и не искаш да бъдеш цел на разочарованието му, когато това се случи." "Благодаря, но мисля, че мога да се справя. Какво ще направи, ще ме убие ли? Повярвай ми, много са се опитвали преди и не завърши добре за тях." Той ме наблюдава мълчаливо за момент, преди да въздъхне. "Хайде, ще те изпратя до стаята ти." Зелдрик Не мога да спра да я поглеждам от ъгъла на окото си. Изглежда зашеметяващо в роклята, която поръчах за нея. Черна е, с тънки презрамки и цепка, която се простира от пода нагоре покрай средата на бедрото ѝ. Краткият поглед, който зърнах към крака ѝ, преди да седне, ме остави с болка в слабините, от която все още не съм се отървал. Атмосферата по време на вечерята е напрегната. Обичайните шеги и обиди сред моите хора никъде не се чуват. Всички остават предпазливи, ядат мълчаливо. Чувстват се неудобно от присъствието на Дженкинс. Тази трапезария, в частното ми крило на къщата, е достъпна само за най-доверените ми хора - тези, които смятам за семейство: Лагос, Оскар, Гамбо, Луна и, разбира се, Бени, който все още се възстановява от огнестрелната рана. Единствената жена в групата е най-анимирана. Луна непрекъснато докосва ръката ми и шепне в ухото ми. Знам, че се опитва да заяви претенциите си пред Дженкинс, но планът ѝ изглежда не действа, тъй като новата ми обсесия едва повдига глава от чинията си. Има апетит - това е добър знак. Но тя остава напълно апатична, като робот. Яде, отпива по няколко глътки вода от време на време и продължава да яде. Чудя се дали винаги е такава, или, като останалите, също се чувства неудобно от ситуацията. Тя изправя гърба си и фиксира погледа си върху място на стената точно пред нея. "Мога ли да си тръгна?" пита тя. Насочвам вниманието си към лицето ѝ. Без емоции, нищо. "Не искаш ли десерт?" Меденокафявите ѝ очи се заключват в моите и тя свива устни. "Добре съм", съска тя. Задържам погледа ѝ. Тя ме предизвиква, дразни ме и Бог знае, че никога не отстъпвам от предизвикателство. Тя ще бъде моя - трябва да бъде. "Добре. Както ти—" Преди дори да успея да завърша изречението, тя вече е станала и върви по коридора към стаите. Гамбо се готви да стане и да я последва, за да я държи под око, но аз го спирам. Намираме се на третия етаж. Няма как да се измъкне оттук, без да бъде забелязана. Може би не е лоша идея да ѝ се доверим малко и да видим какво ще стане.