Как може едно малко парче метал да се усеща толкова тежко? Поглеждам отново петолъчката, висяща на врата ми. "Храброст". Трябва да съм преизпълнена с щастие, да прегръщам другарите си и да мисля за повишението си в лейтенант. Но всичко, което чувствам, е натиск в гърдите, който затруднява дишането ми. "Това не е правилно. Няма вина, няма разкаяние. Защо?" "Сержант Дженкинс." Мислите ми са прекъснати. Поемам дълбоко въздух, преди да застана мирно и да се запътя към сивокосия мъж с малки бръчици в ъглите на очите – мъжът, когото някога наричах татко. Днес той не е нищо повече от мой началник, генерал Дженкинс. Влизам в кабинета му и изчаквам да затвори вратата. "Можеш да седнеш, сержант." Веднага го правя, оставайки мълчалива, докато генералът обикаля бюрото си и се настанява пред мен. "Трябва да призная, че ме изненада. Не очаквах да се издигнеш толкова бързо в редиците, камо ли дъщеря ми да бъде наградена от президента на нацията с Медал на честта. Осъзнаваш ли колко важно е това?" "Да, сър," отговарям механично. "Знам, че вече работят по повишението ти в лейтенант и като офицер няма да ти се налага да се връщаш на фронта, ако не искаш. С това, което си направила, вече си изпълнила дълга си на бойното поле, сержант." Баща ми – генералът – продължава да говори, докато аз се губя в мислите си. Няма да ми се налага да се връщам в този ад, да избягвам куршуми и да гледам как приятелите и другарите ми умират. Работата ми е да спасявам животи – това прави един боен санитар. Но аз… Поклащам глава, за да изтрия образа на всички тези трупове, лежащи в краката ми. "Няма нищо." "Има ли нещо нередно, сержант?" попита баща ми. Свеждам поглед към ръцете си – ръце, които изглеждат чисти, но са изцапани с кръв. "Ти няма да убиваш отново," ехти в съзнанието ми. Поемам дълбоко въздух и бавно повдигам глава. "Приключих," казвам с увереност. "Какво каза?" Генералът присвива очи към мен, намръщен. "Приключих тук, генерал. Искам да напусна армията." "Сигурно се шегуваш," промърморва той. "Миа, загуби ли си ума?! Предстои ти повишение. Военната ти кариера тепърва започва." Ставам, без да чакам разрешението му и, след като свалям медала, го хвърлям на бюрото му. "Можеш да го задържиш, ако толкова ти харесва, татко. Ти сам каза – изпълних дълга си към тази нация. Сега аз ще реша как да изживея остатъка от дните си." Обръщам се и се запътвам към вратата, но преди да успея да я отворя, чувам гласа му зад гърба си. "Ако излезеш през тази врата сега, повече няма да те призная за моя дъщеря. Ще бъде все едно си умряла в онази засада." Обръщам се леко и позволявам на единия ъгъл на устата ми да се повдигне само с няколко сантиметра. "Няма нищо." "Аз спрях да бъда твоя дъщеря отдавна. Довиждане, генерал." Хващам дръжката и излизам от кабинета с усмивка. Две години по-късно Опитвам се да чета малко, но с толкова силното клатене на линейката, не мога да се концентрирам. Поглеждам нагоре и Джордж, шофьорът, се извинява с жест, преди да премине на червено на пълна скорост. "Не знам как можеш да се съсредоточиш със звука на сирената," коментира Мат, асистентът на парамедика. Тримата сме в предната част на превозното средство. Току-що получихме сигнал за катастрофа с много превозни средства на един от най-натоварените булеварди в града. Напоследък имаме повече работа от обикновено поради екстремните жеги в средата на юни. Във Финикс летните температури са брутални и въпреки че сезонът на мусоните едва започва, все още не сме имали бури – така че нещата могат да се влошат много скоро. Затварям книгата, когато виждам, че трафикът се засилва. Обзалагам се, че сме близо до мястото на инцидента. Джордж започва да свири настоятелно, опитвайки се да изкара минувачите от колите им и от пътя, за да можем да минем. Въпреки това, едва когато пристига полицията, успяват да разчистят лента, което ни позволява да се придвижим напред. "Ние сме първите тук," промърморвам, фиксирайки погледа си върху половин дузина разбитите превозни средства, видими от мястото ми. Преценявам към кое да се приближа първо. Една кола виси от разделителната ивица. Пожарникарите вече са я обезопасили, но предвид начина, по който е почти разцепена наполовина, се съмнявам, че има оцелели. А ако има, ще бъдат в критично състояние. "Дженкинс…" промърморва Мат. Той чака моите заповеди. "Синята," казвам, скачайки от линейката. Няколко пожарникари ме придружават до превозното средство. Мат ще бъде точно зад мен с носилката и медицинските чанти. "Има двама души вътре. Шофьорът, мъж на около четиридесет години, а на задната седалка – синът му, на около четири или пет години. И двамата са живи," информира ме един от пожарникарите. Освен че са обезопасили превозното средство, за да го предпазят от движение, те също са успели да направят отвор в метала, за да имат достъп до ранените. Докосвам врата на бащата и проверявам пулса му – слаб. Има рана на главата и воланът е забит в гърдите му. Почти сигурно има множество фрактури на ребрата и гръдната кост, заедно със сътресение. Премествам се, за да проверя детето. Натискам страната на врата му, но не усещам сърдечен ритъм. "Дженкинс, с кого започваме?" пита Мат, който вече е до мен. Осмелявам се да повдигна главата на детето и задържам дъха си, когато виждам масивната рана, която разделя черепа му на две. Лицето му е покрито с кръв. Оглеждам раната и виждам мозъчно вещество, изтичащо от нея. Въздишам. "Няма нищо." "Да извадим бащата. Детето е мъртво." "Той беше жив преди минута," протестира пожарникарят. Мат ме поглежда, намръщен. "Не е твърде късно. Можем да започнем CPR и –" "Не," прекъсвам го. "Бащата има по-голям шанс за оцеляване. Черепът на това дете е разбит и има тежко мозъчно увреждане. Дори и да успеем да го съживим и по някакво чудо той стигне до болницата с жизнени показатели, той никога повече няма да се събуди." "Дженкинс, сигурен съм, че ако бащата на това момче беше в съзнание, щеше да избере да спаси сина си преди себе си! Той е само дете!" Заковавам погледа си в него, непоколебимо. "За щастие, това не е негово решение. Нито е твое. Вземи цервикалната яка и постави интравенозна система. Стабилизираме го, преди да го извадим от колата." Мат задържа погледа ми за няколко секунди, преди най-накрая да се захване за работа. "Никой живот не струва повече от друг," ехти в съзнанието ми. Успяхме да стабилизираме шофьора, да го извадим от превозното средство, да го транспортираме до болницата и да оставим останалите ранени на другите парамедици. След това се връщаме в базата, почистваме линейката, зареждаме запасите и чакаме следващото обаждане, което не закъснява. След като се справихме с няколко незначителни битови инцидента и сърдечен удар в мола – което води до смъртта на възрастен мъж – тъкмо се каним да приключим смяната си, когато радиото ни изпраща отново в действие.