Моят идеален любовник би бил мъж, който не бърза да спи с мен, обича литературата и книгите и е учтив. Сестра ми казва, че такива мъже са изчезнали през 21-ви век. Обвинява ме, че винаги си мечтая за неща, характерни за маниаци, и затова все още не съм си "похарчила девствеността". Всъщност, защо трябва? Никога не съм била влюбена. Просто чакам нещо по-интимно. Но сега живея в приказка, откакто се появи Даниел. Излизаме от няколко месеца, след като се влюбихме от пръв поглед в книжарница. Той е внимателен, грижовен и добър слушател, което често е ролята, която играя аз - в края на краищата, моята специалност е консултирането. Не се опитва да ме притиска да стигна твърде далеч твърде бързо, което го отличава от другите мъже и напълно отговаря на моето темпо. Днес, в книжарницата, където се срещнахме за първи път, отпивам глътка капучино, докато оглеждам високата, слаба фигура на гаджето си, къдравата му кестенява коса пада в зелените му очи. Даниел винаги се облича толкова добре, днес е с перфектно изгладен сив панталон, блестящ сребърен часовник на китката му. Почакай, мисля си, присвивайки очи и гледайки по-отблизо. Дали това са диаманти под стъкления циферблат? Прехапвам устни, чудейки се защо гаджето ми има часовник с диаманти. Искам да кажа, аз съм просто беден докторант - дали е богат? Има движение над рамото на Даниел и, докато поглеждам, очите ми се разширяват. "Даниел, там има...един мъж. И той ни зяпа право в нас." Даниел се обръща, за да погледне директно мускулестия мъж, висок над метър и осемдесет и обсипан с мускули. Професионалният му костюм не успява да прикрие грубостта на ръцете му, жестокия белег, който минава диагонално през лицето му, почти разделяйки носа му на две. "О, ъ-ъ," казва Даниел, свивайки рамене. "Не се притеснявай за него." "Не се притеснявай за него ли!?" прошепвам аз, малко изплашена. "Даниел, той гледа право в –" "Не, искам да кажа, той е с мен." Даниел ми се усмихва извинително, докато устата ми зейва от шок. "Това е Паркър, той е...ами. Той е нещо като мой бодигард." "О," казвам аз, затваряйки устата си в неудобно "О". Гледам Даниел. Има нужда от бодигард? Колко богат е той? "Да, просто го игнорирай," казва Даниел, усмихвайки ми се хладно. "Баща ми става прекалено загрижен," той превърта очи при това. "Честно казано, той е толкова стресиран относно безопасността, че може да използва психотерапевт като теб, за да го посъветва." Даниел се смее на това, разведрявайки настроението. "По всяко време," промърморвам аз, нервно си играейки с дългата си червена коса, притеснявайки се за несъответствието между богатството на Даниел и моя църковно-миши статус. Никога преди не съм срещала някой, който да има бодигард. "Мога ли да ви донеса нещо друго?" И Даниел, и аз поглеждаме нагоре към баристата, който ни се усмихва, наистина красив рус мъж, който има престилка, завързана около кръста си. "Не, благодаря, Колин," казвам аз, усмихвайки му се широко. "Всъщност, можем ли да получим и двамата допълване?" казва Даниел, усмихвайки се бавно на Колин. "О, всъщност..." казвам аз, поглеждайки към часовника и избутвайки косата си зад ушите. Ако не тръгна сега, определено ще закъснея за работата си, извършвайки психологически оценки в държавния затвор. "Тя ще вземе нейното за из път тогава," казва Даниел, изправяйки се от дивана ни. "Ела, ще ти помогна." Той последва Колин обратно към кафе-гишето. Започвам да си събирам чантата, решена да хвана следващия трамвай, когато забелязвам телефона на Даниел да вибрира на масата, входящо повикване. Когато номерът изчезва, началният екран на Даниел показва семейна снимка. Високият мъж отзад със сигурност е баща му, другият може би по-голям брат? Докато се опитвам да го разгадая, телефонът звъни отново - същият номер. Импулсивно грабвам телефона на Даниел и прехвърлям опакованата си чанта през рамо, насочвайки се към кафе-гишето. "Даниел," казвам аз, промъквайки се зад гишето, "получаваш телефонно обаждане –" Но тук няма никой. Оглеждам се, объркана - определено току-що видях Колин и Даниел да се насочат насам... Чувам шум от склада, странен и приглушен удар и стон. Правя две крачки напред и надничам през вратата, може би и двамата – О, боже мой. Не на два метра от мен, гаджето ми притиска Колин до стената на склада, единият му юмрук е увит в плата на ризата му - целува го страстно - Очите на Колин са затворени, ръцете му се опипват около копчето на панталона на Даниел, коланът му вече е разкопчан, шепнейки името му - името на гаджето ми – "Шегуваш ли се!?" крещя аз, без дори да мисля, докато хвърлям телефона по Даниел и неговия любовник. И двете момчета подскочиха, отдръпвайки се. "Фей - аз –" Лицето на Даниел е пълно с шок. Със сълзи в очите, избягвам от стаята и от кафенето. "Фей!" Даниел излиза на улицата след мен. "Ти не разбираш!" Хваща ръката ми, дръпвайки ме обратно към него. "Аз наистина те харесвам," казва той, очите му са пълни с извинение. "Ти си невероятна - просто моето семейство не би разбрало, не би одобрило –" "И какво от това," питам аз, изненадана. "Просто искаш да бъда твоя фалшива приятелка!? Съжалявам," изтръгвам ръката си от неговата. "Не се интересувам." "Моля те, Фей!" извиква Даниел след мен, докато бягам. "Моля те - мога да поправя това! Колко искаш? Един милион? Три милиона? Мога-" Виждам го да изважда чековата книжка от джоба си. "Не искам парите ти!" казвам аз, гласът ми е подигравателен. Даниел мига и аз се обръщам. "Ще запазя тайната ти, не е нужно да ме откупваш. Просто не искам да те виждам повече." И точно така, моята приказка с Принца на бял кон приключи. Побързвам надолу по улицата, очите ми се пълнят с гневни сълзи. Два часа по-късно, аз съм седнала на пластмасова маса в килия от бетонни блокове, очите ми са пресъхнали, а косата ми е вързана назад в това, което се надявам, че е професионален вид. Крака ми трепери от нерви и, мисля, малко от афтършока. Все още не мога да повярвам какво ми направи Даниел. Но се изправям на седалката си, поемайки дълбоко въздух. Трябва да се концентрирам върху работата си сега и съм невероятно нервна за следващото си назначение. Досега са ми назначавали само основни престъпници от бялата яка, но днес трябва да направя оценка на Кент Липерт, човекът, известен като Мафиотския крал на нашия град. Неговата несравнима жестокост и невероятните мерки, които предприема, за да защити властта си, са известни в този град. Чувам вратата на коридора да се отваря с трясък и ставам от стола си, притискайки ръце към сакото си, за да го изправя. Това е най-нервната, откакто започнах този ангажимент. Охраната довежда Липерт зад ъгъла и аз съм изненадана - очаквах Липерт да бъде дебел, стар, плешив мъж - вид мазен отпадък, който принадлежи на подземния свят на нашия град. Но този мъж е строен и висок, движейки се с вид опасна грация. Очите ми следват начина, по който раменете му се движат под плата на униформата му, начина, по който охраната се свива, малко, докато отключват белезниците на ръцете му. Аз ахвам, когато очите ми най-накрая попадат върху лицето на Липерт, устата ми пресъхва. Тъмната му коса пада над челото му, квадратната му челюст, дълбоките линии на намръщване, гравирани над зелените очи - о, боже мой. Виждала съм този мъж преди. Видях го днес, на снимка в телефона на гаджето ми – И отново, по-млад, гравиран в чертите на лицето на самото ми гадже. Даниел не е просто някакво богато хлапе. Той е синът на Мафиотския крал.