Захара – Мамо! Мамо, помогни ни! – отново беше Деймиън, хленчещ в тъмния ъгъл на нещо, което изглеждаше като слабо осветена стая. – Страх ме е, мамо. – Риданията на Деймиън прекъснаха думите му. Атмосферата беше потискаща, с мръсни, лющещи се стени, които говореха за пренебрежение и изоставяне. Единственият източник на светлина беше трептяща, слабо осветена крушка, висяща от тавана, хвърляща смуща