Хосе изскърца със зъби. Жените се блъскаха, за да бъдат с него. А сега Алеса си мислеше, че може просто да го отхвърли, като някакво бездомно куче? – Какво? – изплю той. – Не можеш да ме оставиш. Алеса погледна Манди през прозореца: – Не бих искала да се намесвам между вас двете – каза тихо тя, обръщайки се обратно към градината. Хосе кимна бавно, а след това избухна в смях. Обви ръката си около кръста ѝ и я притисна силно. – Сега ме слушай. Аз те притежавам, Алеса. – Гласът му беше остър шепот в ухото ѝ, ръката му се впи в кръста ѝ, така че тя изпищя. – Ако не беше дядо ми, който настоява да се оженя за теб, за да избегна "клюки", с удоволствие бих те оставил. Мразя те, чуваш ли? Искам да кажа, защо бих искал да се оженя за момиче сирак, което винаги изглежда толкова нещастно? – Той измърка друг смях. – Не искайте твърде много от мен, Алеса. Сватбата ще се състои, както е планирано, следващия месец. След това се дръж настрана от мен и аз ще направя същото. Но ако не си съгласна...? – Той сви рамене, гледайки към градината. – Акциите на баща ти и работилницата на чичо ти ще изчезнат, ей така. – Той щракна с пръсти, усмихна се и се върна вътре. – Толкова скоро? – каза Бети. – Оправен е въпросът. – Хосе сви рамене и се облегна на дивана. Алеса стоеше вкопана на земята. Разтри кръста си и изскърца със зъби. Искаше ѝ се да избяга, да прескочи задната ограда и да излезе в морето, за да не бъде видяна никога повече. Беше толкова уморена, че не можеше да събере воля да се ядоса повече, вместо това откри просто тъпа болка там, където трябваше да бъде сърцето ѝ. Тогава, сякаш от сън, предложението на мъжа изплува на преден план в съзнанието ѝ. Бавно усмивка се разнесе по устните ѝ. *** Два дни по-късно Алеса отново се озова сред криволичещите пътища и зелените склонове на Бевърли Хилс. Слънцето печеше тротоара и хората на улицата се криеха в магазини, коли или под тенти, за да избегнат обедното слънце. Беше много по-лесно да намери къщата на този човек, отколкото да избяга от нея, помисли си тя. Мога да преброя големите вили на една ръка. Тя слезе от таксито пред познат затворен вход. Отвъд него чакълен път се извиваше нагоре по хълма към варосана вила, която командваше гледка към района. Беше зелено и тихо и тя можеше да усети лавандула и цитруси от градината. Не можеше да е сигурна, че е точното място, но беше достатъчно близо, че да заложи пари. Поемайки дълбоко въздух и извивайки устни, тя тръгна към портата, където пълен пазач в тъмносиня униформа стоеше нащрек. Увереност, помисли си тя. Излъчвай я. Тя направи дълги крачки към портата и дръпна дръжката, но портата не се отвори. Пазачът се приближи, прокарвайки пръст по буйните си мустаци. – С какво мога да ви помогна, госпожо? – попита той, заставайки между нея и входа. – Аз... аз съм тук, за да видя... ъм – Тя не беше обмислила това, бързо осъзна тя. Той поклати глава и започна да я отвежда с ръка на рамото ѝ. – Вижте, госпожице... – Алеса. Той кимна. – Каквато и причина да мислите, че имате да дойдете тук, Алеса, нямате. Разбрахте ли? Трябва да си тръгнете, сега. – Но аз наистина търся някого. Мъж, висок с черна коса и - о! - черна кола с мускулест шофьор, мълчалив тип. Била съм тук и преди... просто... не мога да си спомня коя къща е. – Тя мислено завъртя очи колко зле се развиваше това. – Търсите мъж с тъмна коса и помощник, а? Без адрес, без име? Вижте – той направи крачка по-близо, така че коремът му почти докосваше нея. – Ще го направя възможно най-просто за вас – ръка лежеше на палката му. – Няма да влезете тук. – Добре - добре! – каза тя, размахвайки ръце във въздуха. – Ще изчакам тук. – О, Боже – каза друг пазач в караулката. – Още една луда. Ако тези момичета влагаха толкова усилия в работата, колкото влагат в златотърсачеството... – Това се плаща по-добре, ако успеят да го постигнат – въздъхна дебелият. – Домакинствата тук са доста заможни. Нищо чудно, че привличат такива типове – повтори другият мъж. Бузите на Алеса се зачервиха. Боже. Какво правя тук? Това изобщо правилната къща ли е? Тя се поколеба и помисли да си тръгне, но се спря при мисълта за Хосе и Манди, които се съвкупляват в спалнята. Не. По-скоро ще умре, отколкото да се омъжи за Хосе. Единственият, който можеше да помогне, беше този мъж. Нейният *идиот*. Животът е гаден! Мина час и охраната стана нетърпелива: – Защо още си тук? – Нарича се чакане. Както казах, ще го направя тук. – Боклуци не се допускат. – Той се пошегува. Другите избухнаха в смях. Тя се ядоса на това. – Защо тогава не се обадите в полицията? П*шки. – Ти... – Охраната се приближи към Алеса, с вдигната палка: – Махай се оттук! Внезапно червено Ламборджини спря рязко. Охраната спря с палката си във въздуха. Тогава вратата на колата се отвори. Мъж в елегантен черен костюм се появи, обувките му скърцаха по земята, докато излизаше. – Господин Стърлинг, добре дошли обратно! – Охраната сведе глава и свали палката си. Брайън се намръщи: – Какво става? – Извинете, господине. Това момиче е досадно – нищо, с което да не можем да се справим. Просто я предупредих... – Тя ме чака – отговори Брайън. Изглеждаше, че охраната е била ударена през лицето и Алеса не можа да се сдържи да му отправи най-добрата си самодоволна усмивка. – Някакви въпроси? – попита Брайън сухо. – Н-не. Разбира се, че не – заекна той. И изведнъж тя беше дръпната от Брайън в колата му. Миризмата му, силата му, я оставиха без дъх... безсилна да говори. Тя гледаше как шофьорът на Брайън в костюм отиде при охраната, забивайки пръст в гърдите му, казвайки: – Уволнен сте. Алеса издаде писък.