Нейтън се изкачи горе и почука леко на вратата. Обаче, нямаше весел отговор от Изабела, както обикновено. Лицето му помръкна, докато отваряше вратата и се приближи до леглото, надвисвайки над неподвижната фигура, лежаща там. "Изабела, защо създаваш такива проблеми днес? Знаеш ли, че сестра ти се чувстваше виновна, защото избяга от вкъщи? В бъдеще се опитай да бъдеш по-разумна и не ядосвай сестра си..." Изабела лежеше на леглото, лицето ѝ беше пусто като пустиня, лишено от всякаква жизненост. Монологът на Нейтън ставаше все по-безсмислен. "Защо не казваш нищо?" Изабела, която обикновено му се подмазваше, днес се държеше някак странно. Дори някой толкова бавен да забелязва емоции, като Нейтън, можеше да усети, че нещо не е наред. Той дръпна завивката и яркочервените петна по белия чаршаф веднага привлякоха вниманието му. Те рязко контрастираха с бледата, безкръвна кожа на Изабела. "Изабела, защо не ни каза, че си болна?" Огромна вълна от паника се надигна в него. В този момент той искрено повярва на диагнозата на хипнотизатора за депресията на Изабела. Прегръщайки я треперещо, той каза: "Съжалявам, пренебрегнах те." Той искрено се извини. --- В болницата лекарят направи пълен преглед на Изабела. Въпреки силния статут на Нейтън, лекарят не се сдържа да го критикува като семейство на пациента. "Г-н Хил, г-жа Хил току-що е претърпяла бъбречна трансплантация и сега раната ѝ отново е инфектирана. Без значение колко е силно тялото ѝ, то не може да издържи на подобно напрежение!" Лицето на Нейтън остана напрегнато. "Разбирам." След като ѝ беше поставена интравенозна инфузия, температурата на Изабела постепенно спадна. Празните ѝ очи започнаха да възвръщат фокус. Обаче, когато видя Нейтън до нея, тя реагира така, сякаш беше видяла звяр. Тялото ѝ се сви инстинктивно назад. "Защо си тук?" Погледът ѝ беше изпълнен с предпазливост, сякаш той беше опасен хищник. Нейтън премигна с уморените си очи и се вгледа в отблъскващото ѝ изражение. Дълбоките му, тъмни очи станаха студени. "Аз съм ти съпруг. Ако не съм тук с теб, когато си болна, къде мислиш, че трябва да бъда?" Изабела дискретно посегна към спринцовката на нощното шкафче, отбранителните ѝ инстинкти бяха ясни. Забелязвайки неспокойната ѝ ръка, красивото лице на Нейтън помръкна. "Наистина ли не ме разпознаваш?" Изабела кимна искрено. Нейтън въздъхна, придърпвайки невинното ѝ, чисто лице по-близо. "Тогава ме погледни внимателно. Запомни лицето на съпруга си, защото отсега нататък ще живеем под един покрив всеки ден. Не искам да се държиш така, сякаш имаш амнезия всеки път, когато ме видиш." Изабела се поколеба и попита: "Казваш, че сме женени? Имаш ли доказателства?" Нейтън остана безмълвен. Той извади телефона си и ѝ показа снимка на брачното им свидетелство. "Разгледай добре. Ние сме законно женени." Изабела се отмести още по-далеч, явно го отхвърляше. "Свидетелствата могат да бъдат фалшифицирани." Нейтън въздъхна тежко, изведнъж усети, че го заболява главата. "Какво трябва да направя, за да го докажа?" "Ако сме женени, трябва да има много доказателства. Като... деца? Сватбен пръстен? Или може би интимни снимки на нас?" За момент Нейтън беше в недоумение. Той осъзна, болезнено, че не ѝ е дал нищо от тези неща. "Изабела, съжалявам. Ще се погрижа да ти дам всичко това в бъдеще." Изабела избухна ядосано: "Знаех си! Ти не си моят съпруг. Моят съпруг не би ме пренебрегнал така..." --- В този момент пристигнаха Виктория и бащата на Мур. Виктория беше в инвалидна количка, бутана от баща ѝ. Веднага щом влязоха, бащата на Мур започна да укорява Изабела. "Изабела, как можеш да бъдеш толкова безразсъдна? Да бягаш от болницата, когато си болна? Знаеш ли колко се притесни Нейтън, докато те търсеше? Заслужаваш си инфекцията на раната! Толкова си безотговорна!" Изабела погледна бащата на Мур празно. Може би упреците му я раздразниха, но Изабела отвърна остро: "Кой си ти, че да ме поучаваш? Дори биологичните ми родители никога не са ме укорявали. Кой си ти, че да ме дисциплинираш?" Бащата на Мур замръзна. Думите ѝ го удариха силно. Въпреки че беше биологичен баща, той никога не я беше отгледал. Имаше ли наистина право да я дисциплинира? "Нейтън, какво става с нея?" "Тя е загубила паметта си," отвърна Нейтън сухо. Бащата на Мур беше зашеметен. "Амнезия? Значи дори не ме разпознава като свой баща?" Той изглеждаше малко унил. Нейтън го погледна и каза: "Тя е накарала хипнотизатор умишлено да те изтрие от паметта ѝ." --- Виктория приближи инвалидната си количка по-близо до леглото и заговори искрено: "Знам, че сигурно се чувстваш огорчена, че ми даде бъбрека си." Чувайки това, Изабела се развълнува. "Какво? Дадох ти бъбрека си? Защо бих направила това? Без него и аз няма да съм добре!" Виждайки реакцията ѝ, Нейтън осъзна, че дарението на бъбрек е оставило дълбок белег в сърцето на Изабела. "Виктория, не повдигай този въпрос пред нея отново," предупреди Нейтън. Опитвайки се да промени темата, Виктория помоли със сълзи на очи: "Наистина обичам Нейтън. Моля те, пусни го. Без него не мога да живея. Моля те, заради мен, разведи се с него и ни позволете да бъдем заедно." Чувайки това, лицето на Нейтън стана неразгадаемо. Той погледна тихо Изабела, очаквайки нейния отговор.