Торин се раздвижва пръв. Той пристъпва напред, протягайки ръка, за да ми помогне да задържа Лора, но преди да ни достигне, тя залита назад. — Добре съм. Няма нужда да помагаш — настоява тя. Тя се опитва да направи още една крачка и полита към Кайл, който я хваща. Той също е по-нисък от нея, но очевидно е много по-силен от мен, защото успява да я отведе обратно до стола. Торин безмълвно стъпва назад и се връща на позицията си, небрежно облегнат на стената, но аз съм малко объркана. Защо Лора беше толкова против да приеме помощта му? Аз бях тази, която поиска помощ на първо място, а тя нямаше проблеми да се свлече върху мен или почти да връхлети върху Кайл. Дали е само защото той е шефът ѝ? Или наистина се страхува от него? Не знам защо би се страхувала; искам да кажа, сигурно той ИЗГЛЕЖДА заплашителен, но го познавам само от около пет минути и мога да кажа, че е свестен човек. Да не споменавам, че колкото и да е заплашителен, типът е страшно секси. Ако трябваше „случайно“ да се спъна в някого, той щеше да е първият ми избор. Може би тя знае нещо, което аз не знам. Но не мисля, че има голямо значение. Той ме спаси и беше нежен, докато се грижеше за раната ми. Разбира се, ТЕХНИЧЕСКИ ме държи в плен тук, но не мисля, че е особено очарован от това. Предпочитам да съдя въз основа на това, което всъщност знам, и доколкото мога да преценя, Торин е някой, който ме кара да се чувствам в безопасност. Това ми е достатъчно, поне засега. Торин се оттласква от стената и се приближава към мен. — Ще направя каквото мога, за да ти е удобно тук. Малко е късно да направя много тази вечер, но ако решиш от какво имаш нужда, Лора може да отиде да ти го вземе утре. Тя може да събере вещи от дома ти, а останалото ще купим — казва той строго. Повдигам въпросително вежда. — Виж, не знам как планираш това да проработи, но ако не работя, не мога да си позволя да купя нищо. Справям се криво-ляво, но нямам кой знае какви спестявания — признавам аз. Торин свива рамене. — Ти си технически моя пленница. Аз ще ти осигурявам всичко нужно, докато си тук, в рамките на разумното, разбира се — добавя той като вметка, вероятно притеснен, че ще искам изискани вечери в петзвездни ресторанти и дизайнерски дрехи или нещо подобно. Въздъхвам. Не ми харесва идеята да харча парите му, но ако не мога да работя, не е като да имам много други възможности. Човек трябва да яде. — Добре, утре мога да се обадя на работа и да им кажа, че няма да ме има известно време и... — Прекъсвам се, когато Торин започва да клати глава. — Какво сега? — изпъшквам. — Ще ти взема телефона. Целият смисъл да те държа тук е, за да не можеш да кажеш на никого какво си видяла. Нямаше да има никакъв смисъл, ако можеше просто да се обадиш за помощ — обяснява той. Присвивам очи. — Започвам да си мисля, че всички вие имате сериозни проблеми с доверието — признавам и ми се струва, че виждам лек намек за веселие в очите му, преди бързо да изчезне. Може и да съм си го въобразила. — Това наистина не е честно, знаеш ли. Всичко, което направих, беше да бягам за живота си и да се опитам да не умра. Не съм виновна, че видях онзи тип-чудовище или че видях теб да изглеждаш толкова възбуден — мрънкам аз. На мозъка ми му трябва момент, за да догони казаното. Лора ахва от шок, а Кайл ме гледа с изражение, което казва, че не може да повярва какво съм изтърсила току-що. Аз също не съм сигурна, че вярвам; беше напълно случайно. Разсмивам се неловко. — Извинявай, имах предвид, че те видях да изглеждаш чудовищно. В смисъл, с рога и всичко останало... Рискувам да погледна нагоре към тъмните очи на Торин и виждам как той отново примигва объркано веднъж. Да, определено прави така, когато го озадача. Въпреки това не изглежда ядосан. Но и не ми отговаря, така че просто продължавам с оплакването си. — Мисълта ми е, че нищо от това не е по моя вина, аз вече се съгласих с това заклинание и обещах да не казвам на никого. Не мога ли поне да си запазя телефона? — примолвам се. Той клати глава, а каменното му, леко надменно изражение остава непоклатимо. По дяволите. — Трябва да знаеш... Повечето свръхестествени същества имат способността да се прикриват от хората или да приемат човешка форма. Ако си видяла онзи мъж в истинския му вид, то е защото той е искал да го видиш. Защото е искал да те изплаши — отбелязва той с мрачен глас. Потръпвам. — Беше адски зловещ. Въпреки че, честно казано, съм сигурна, че щях да се уплаша, дори и да беше просто обикновен тип, който ме преследва и ме притиска в тъмна уличка. Още нямам представа защо ме преследваше. Не го познавам. Поне не мисля, че го познавам, а и цял ден имах странното усещане, че ме наблюдават — бърборя нервно. Да, мисълта за това ме стресира. Не съм готова да се справя с това точно сега, така че сменям темата. — Хей, ти каза, че свръхестествените имат маскировка или друга форма. Та коя имаш ти? — питам бодро. Наистина ми е любопитно. Торин примигва отново. Той често ли го прави или аз просто съм много странна? — Не те ли е страх? — изтърсва Лора, сякаш се е опитвала да задържи думите, но просто не е успяла. Тя се изчервява в яркочервено, което само се подчертава от рижата ѝ коса. — Мм? Страх от какво? — уточнявам. Лора ме зяпа, сякаш съм луда, докато погледът на Кайл се плъзга покрай мен, през рамото ми, за да се спре на Торин. — Чакай, питаш дали ме е страх от Торин? Сериозно? Разбира се, че не. Защо да ме е страх? На този етап той на практика е моят герой, дори и да не ми връща телефона — мърморя, сръгвайки го игриво в хълбока с лакът. Оплаквам се, но е добронамерено. Мога да мина без телефона си за няколко дни и се надявам, че всичко това няма да отнеме твърде много време за уреждане. Наистина съм просто благодарна, че съм жива. Вероятно по-късно ще се разстроя от всичко това, но преди всичко се радвам, че попаднах на Торин. Искам да кажа, сериозно, бях преследвана от чудовище; какви бяха шансовете да попадна на някого, който действително е способен да го прогони И има желание да помогне, дори и да има последствия. — Не, Торин не ме плаши — повтарям. Лора и Кайл изглеждат стъписани. Самият Торин изглежда невъзмутим както винаги. Не реагира на сръгването ми, дори не ме погледна лошо. Ще приема това като знак, че няма нищо против, и ще продължа да се отнасям с него по съответния начин. — Карина... Ти... Ти осъзнаваш ли, че Торин е... демон? — Кайл направо шепне последните две думи, поглеждайки нервно към демона, стоящ до мен. Свивам рамене. Всъщност не знаех това, но предполагам, че има смисъл. Страхувам ли се от него? Може би би трябвало, но... Той изглежда толкова мил! Присъствието ми тук не може да е удобно за него, а той не се оплака нито веднъж, нито изглежда ядосан на мен. — Не, не ме е страх от него, дори и да е демон. Внезапно се чувствам странно, говорейки за Торин, сякаш не е тук. Обръщам се с лице към него и го поглеждам в очите. — Не се страхувам от теб. Ако искаше да съм мъртва, всичко, което трябваше да направиш, беше просто да не правиш нищо — отбелязвам.