Зяпам с недоумение. — Какво? Не може просто да ме държите тук. Ами ако онова чудовище се върне? Няма да мога да избягам! — изтъквам аз. Има около милион други причини, поради които не искам да бъда магически затворена в една-единствена сграда, но решавам, че трябва да започна с животозастрашаващите. Бих могла да възразя, че имам работа, на която трябва да ходя, че трябва да печеля пари и всичко останало. Но дори аз виждам контрааргументите на това. Работя с деца; ако това чудовище НАИСТИНА се върне, не мога да ги излагам на риск. Но все пак, не може да остана тук завинаги. — Тук ще бъдеш в безопасност — отговаря просто Торин. И аз му вярвам, по дяволите. — Но... Не можете да ме държите тук завинаги. Това не е честно. Нищо не съм ви направила — настоявам аз. Лора ме сръгва в ребрата. Очевидно не е препоръчително да се спори с шефа, въпреки че той не изглежда особено притеснен от оплакванията ми. — Не е честно и всички ние да бъдем изложени на риск, защото Торин е спасил живота ти. Изглеждаш мила, наистина. Но моля те, разбери, не можем просто... да ти се доверим — умолява тя. Личи си, че и тя не е във възторг от това заклинание за обвързване. Изглежда ѝ е неудобно от идеята да ме затвори тук. Почти съм сигурна, че Лора е наистина добър човек. Да ѝ наредят да затвори някого против волята му вероятно ѝ е много трудно. Обмислям ситуацията. Ако проблемът е, че не могат да ми се доверят, това не означава, че ще бъда заклещена тук завинаги, нали? Това просто означава, че ще бъда тук, докато не ми се доверят. Аз съм човек, достоен за доверие. Всички те изглеждат малко параноични, но не мога да ги виня за това. Ако ми трябва доверието им, за да бъда свободна, по-добре да започна да го печеля. Обръщам се отново към Торин, който все още ме наблюдава внимателно. Имам чувството, че може би чака да изперкам или да се опитам да избягам. — Обещаваш ли, че тук ще съм в безопасност? — изисквам отговор аз. Той кимва бавно. — Това заклинание, което искаш тя да направи... може ли да бъде премахнато в крайна сметка? — питам. Той мигва отново. Май го обърках. — Да. Но ако си мислиш, че ще можеш да го развалиш и да избягаш, ще останеш разочарована. Единственият човек, който може да развали заклинанието, е този, който го е направил. Лора никога няма да развали заклинанието против волята си. Ти не си достатъчно силна, за да я принудиш. — Тонът му е предупредителен. Но всъщност го оценявам. Той покровителства хората си, а това е мило. — Не говори глупости. Няма да я насилвам да прави нищо. Просто исках да се уверя, че не е постоянно. Добре, давай, направи заклинанието. Трябва ли да правя нещо? — питам Лора. Тя ме гледа така, сякаш съм луда. — Ти... Ти просто ще... ще ми позволиш да го направя? — пита тя объркана, а аз кимвам. — Да — съгласявам се леко. — Но... Не те ли е страх или не си ли ядосана? Не искаш ли да избягаш? Ние на практика те затваряме, без да си направила нищо лошо! — напомня ми тя. Изглежда по-разтревожена от идеята, отколкото съм аз. Усмихвам ѝ се, опитвайки се да я успокоя. — Не съм ядосана. Може би малко уплашена, но кой не би бил? Разбирам, че всички вие трябва да се пазите. Вие сте в тази ситуация само защото ми помогнахте. По-добре затворена, отколкото мъртва, а и щом заклинанието не е постоянно, предполагам, че просто трябва да ви науча да ми вярвате и сами ще го премахнете. Аз съм човек, на когото може да се вярва, знаеш. Реших, че първата стъпка към спечелването на доверието на всички е да направя това, което ще ви накара да се чувствате спокойни. Ако това означава да остана тук, така да бъде — обяснявам аз. И тримата ме зяпат. Дори непроницаемата маска на Торин сякаш се е пропукала съвсем леко. Той изглежда... объркан. Сякаш гледа нещо невероятно, като патица на ролкови кънки. Донякъде е очарователно колко е стъписан. Бързо възвръща стоическото си изражение и трябва да се боря с желанието да се захиля. Може би съм малко истерична в момента. Не знам. — Лора, направи заклинанието за обвързване на госпожица Акари — нарежда той за втори път. — Да, сър. Веднага — съгласява се тя. Този път Лора не изглежда толкова неохотна. Все още виждам, че се чувства зле от това, но очевидно моето съгласие е премахнало скритата вина, която я гризеше. Радвам се. Не искам да се чувства зле за това, че пази приятелите си в безопасност. Тя въздъхва. — Карина, дай ми ръката си, моля — моли Лора. Протягам я покорно. Подавам ѝ лявата си ръка, тъй като дясната ми китка е цялата издраскана и бинтована. Това може би е най-глупавото нещо, което някога съм правила. Те са прави, вероятно трябва да се опитвам да избягам, да се измъкна от тях. Но сама нямам никакъв шанс. Освен това, очевидно има цял куп неща, за които не съм знаела. Като за начало — чудовища и магия. Искам да науча повече, дори само защото това ми дава по-голям шанс за оцеляване. Нямам представа защо онова чудовище ме преследваше, но щом Торин беше способен да го прогони, съм склонна да се държа близо до него. Лора обръща ръката ми така, че вътрешната страна на китката ми да е нагоре, след което я стиска здраво. — Извинявай за това — извинява се тя, преди да затвори очи и да започне да мърда устни беззвучно. Сякаш се опитва да си спомни нещо и го прехвърля в ума си. Китката ми започва да се затопля. Дали е заради хватката ѝ, или защото нещо се случва? Може и да съм се съгласила с това, но не означава, че не съм нервна. Китката ми вече не е просто топла, а гореща. Идва ми да я дръпна. Добре, сега вече направо пари. Инстинктивно тръгвам да се дърпам назад, но Торин се стрелва напред и сграбчва ръката ми, задържайки я на място. — Още не. Още малко — настоява той. Очите ми се насълзяват и хапя устната си, но кимвам. Той не пуска ръката ми. След време, което се усеща като час, но вероятно са били само няколко секунди, Лора отваря очи и пуска китката ми. — Готово е. — Тя ме поглежда в очите. — Ограничена си до сградата. Ако прекрачиш дори с кутрето си през вратата, ще съжаляваш — предупреждава тя. Трябва да звучи заплашително, но не мисля, че го казва с такава цел; мисля, че наистина ме предупреждава. — Какво става, ако го направя? Няма да го направя. Просто искам да знам — питам. — Парещата болка, която усети в китката си току-що? Това ще почувстваш, когато напуснеш това място — обяснява тя. Хрумва ми една мисъл. Наистина трябваше да задам повече въпроси, преди да се съглася на това. — Ами ако някой друг ме изведе от мястото? Моето напускане ли го задейства, или моят избор да напусна? — продължавам. Лора се мръщи. — Препоръчвам ти да не позволяваш на никого да те извежда оттук. Болката ще бъде... Е, може да те убие — признава тя и аз потрепервам. Магията е адски страшна. Искам да си проверя китката, сигурна съм, че ще имам белег от изгаряне или нещо подобно. Само че всъщност не мога да я погледна, защото Торин все още държи ръката ми. Прокашлям се и я дръпвам леко. Той бързо ме пуска и прави цели три крачки назад. Добре, това беше малко прекалено. Все пак поне мога да си проверя китката сега. Изненадана съм да видя, че изобщо не е зачервена или раздразнена. Обаче има белег. Не прилича на нараняване, а по-скоро на белег от рана или една от онези бели татуировки. Прилича на съвкупност от преплетени триъгълници, които образуват ромб. Донякъде е красиво, въпреки че не очаквах новото изкуство по тялото си. Изведнъж Лора се олюлява на място. Автоматично пристъпвам напред и я подхващам. — Ехо, добре ли си? — питам загрижено. Тя ми дава слаба усмивка. — Добре съм. Просто съм много уморена. Това беше голямо заклинание — уверява ме тя. В този момент коленете ѝ се подкосяват и тя рухва напред върху мен. Хващам я колкото мога по-добре, но тя е по-едра от мен и ми е трудно. — Ъъ... момчета? Малко помощ?