Невероятно е колко бързо планът ми се изпари, след като се изправих лице в лице с мъжа, с когото трябва да се пазаря. Тялото ми срещу нашия дом. Или по-скоро, провалям плана на майка ми. Тя е тази, която ме остави на по-малко от километър от имението на нашия хазяин, съветвайки ме да вървя по пътя безкрайно, с надеждата, че Уилям ще спре, за да предложи помощ. Мислехме си просто да отидем в дома му и да поискаме да направим сделката, девствеността ми в замяна на отмяна на изгонването, но майка ми не смяташе, че това ще проработи с мъж толкова проницателен като Уилям. - Първо трябва да влезеш под кожата му, скъпа. - Да направиш невъзможно за него да каже "не". - Ако някой може да го направи, това си ти. Подгизнала на скъпата кожена седалка на лимузината, нямам представа дали успявам. Уилям ме наблюдава от тъмния край на превозното средство, дългите му крака са изпънати пред него, с намръщена физиономия на суровото му привлекателно лице, докато ме оглежда, пръстите му са събрани като кула пред устата му. Той наистина е лош. Груб. Взискателен. Дори не разпозна фамилията ми - фамилията на семейството, което е решил да изгони. Но както винаги, както всеки път, когато е идвал в нашия квартал, за да вземе наема, усещам, че има много повече под повърхността. Отвъд цялата белезна тъкан около сърцето му. Дълбоко в себе си, той е тип мъж, който не би могъл да не ми държи чадъра. Кога ще разбера дали съм под кожата му? Част от мен иска да избълва истината сега - че съм един от наемателите, които той изхвърля. Че дойдох да му предложа секс, за да остави семейството ми да остане. Но какво ще стане, ако каже "не" и времето ми с него свърши толкова бързо, колкото започна? Ще загубя единствения си шанс да достигна до човека под дяволската външност. Ще пропусна възможността си да науча за него. Да прекарам време в присъствието на мъжа, за когото мечтая, откакто го видях за първи път. Още малко. Тогава ще обясня. Ще му кажа истината и ще приема решението му. Звукът на хрущящ чакъл, последван от механично бръмчене, ме кара да погледна през прозореца и виждам как лимузината преминава през две високи порти от ковано желязо. След това се изкачваме по дълга, обградена с дървета алея, а най-голямата къща, която някога съм виждала, се появява около завоя. - Там ли живееш? - прошепвам аз, обръщайки се на седалката. - Съвсем сам? - Боже, да. Блажено сам. - Никога ли не ти е самотно? - Никога. - Очите му са толкова интензивни, спират се върху всяка част от мен наведнъж, ръката му посяга надолу, за да регулира златната си тока на колана. - Свикнал съм с това. Не знам нищо друго. Да ми е самотно никога не би ми хрумнало. Това ми звучи ужасно тъжно, но запазвам съчувствието си за себе си, усещайки, че няма да бъде прието добре. - Понякога и аз обичам да съм сама. Промъквам се в килера на майка ми, за да пиша в дневника си. - Запъвам се на последната дума, притеснена, че съм казала нещо, което може да ме разкрие като наемател. Този човек не познава хората, които живеят в сградите му, обаче. Всички ние сме просто цифри в счетоводна книга за него. Той няма представа за хората, които живеят зад стените. - Мисля, че нищо не може да бъде по-добро от тишината, но след това отварям вратата на килера и усещам миризмата на печено пиле на майка ми. И чувам братята ми да спорят за дистанционното и е... дом. - Колко хубаво за теб. - Той се размества на седалката си. - Хрумва ми, че не съм попитал на колко години си. Ако все още пишеш в дневник, може би си по-млада, отколкото си мислех. - На осемнадесет съм. - Бузите ми се нагорещяват при обвинението, че любимото ми хоби ме прави незряла. - Хора от всички възрасти могат да пишат в дневник. Тишина минава. След това: - Предполагам, че си права. - Той силно прочиства гърлото. - Ако хора като военни генерали или древни философи не бяха писали в дневници, щяха да ни липсват парчета от историята. Температурата на лицето ми се охлажда. Уилям осъзнава ли, че каза това, за да ме накара да се почувствам по-добре? Отговорът може да бъде да или не, въз основа на намръщената му физиономия. - Няма ли нещо, което правиш, за да се отпуснеш и да събереш мислите си? - питам аз. Зла усмивка се извива на горната му устна. - Наистина ли искаш да знаеш отговора на това? - Дъхът ми се прекъсва, въпреки че не знам точно за какво говори. Просто усещам, че е със сексуален характер. Преди да мога да го попитам, той се смее под носа си и продължава. - Мога да ти кажа, че плувам в басейна си, играя тенис на кортовете си или пътувам, но ще излъжа. Получавам удоволствие от закупуването на недвижими имоти и правенето на пари. Това е. Не ми трябва нищо друго. Лимузината спира в този точен момент. Гледаме се един друг от няколко метра разстояние, докато шофьорът отваря вратата и Уилям слиза, протягайки ръка през отвора и чакайки ме да я хвана. Което и правя. И тогава аз съм подгизнала бъркотия с хлюпащи обувки, изкачвайки стъпалата към дворцово имение. Сърцето ми бие лудо в гърдите ми при самата мисъл да вляза вътре. То е по-голямо от всички сгради в моя квартал взети заедно, и дори повече. Няма никакви украшения или домашни щрихи отвън. То е строга червена тухла и ковано желязо. Висока, внушителна врата, която се отваря широко, когато се приближим, а камериерка със стегната горна устна се отдръпва, за да ни позволи да влезем. Уилям хваща китката ми и ме води през прага, говорейки бързо на перфектно подредената по-възрастна жена. - Това е Грейс. Тя ще остане при мен тази вечер. Трябва да има каквото поиска, когато си го поиска. Ясно ли е? - Много ясно, сър. - Камериерката се обръща към мен, без да показва никаква реакция на мокрите ми дрехи. - Мога ли да ви донеса нещо, госпожице? Започвам да отказвам, разбира се. Възпитана съм да правя нещата за себе си и за възрастните си. Не обратното. Но Уилям обеща да ме разглези и има две думи, които шепнат в главата ми, откакто ги изрече в лимузината. Плувен басейн. - Бих искала да поплувам - изтърсвам аз. Уилям спира да сваля сакото си. - Сега? Не би ли искала да се стоплиш, след като си била на дъжда? - Това звучи хубаво, но... никога не съм виждала плувен басейн в нечия къща преди. Е, само по телевизията. - Чувствайки се доста жалко, аз прегръщам лактите си плътно. - Има обществен басейн близо до... близо до мястото, където живея, но винаги е претъпкан. Не можеш да плуваш и два метра, без да се блъснеш в някого, а химикалите ми парят в очите. Просто си помислих, че ще бъде хубаво, ако не е проблем. Уилям ме гледа странно, по начин, който не мога да разбера. - Разбира се, че не е проблем. - Получавам впечатлението, че е искал да прозвучи по-остро, отколкото е прозвучало. - Ще ни трябва топла хавлия долу, Полин. И халат. - Да, сър. Да намеря ли бански за госпожица Грейс? Мускул потрепва на бузата му, тези хищнически очи пробягват по предната част на неприлично прозрачната ми рокля. - Няма да е необходимо.