— Трябва да си държиш кучето на по-къс повод — изкрещя Майкъл от масата си, когато влязохме в столовата. — О, не — каза Джакс, а Престън се засмя. Рев изгледа Майкъл, докато вървяхме право към тях, прескачайки опашката за обяд. Изражението в очите на Рев ми каза всичко. Той се насочваше към Майкъл. Смееха ни се и към тях се присъединиха още от неговите приятелчета. Други ученици ни гледаха уплашено, а Карсън избра този момент да се качи на стола си и да посочи към мен. — Пак ли би юноши? — попита той високо. — За разлика от теб, Карсън, ние се заяждаме с хора на нашата възраст — казах му аз, докато Рев се хвърли към Майкъл и го събори от стола. Приземиха се с трясък и Рев не губи време, забивайки юмрук в лицето на Майкъл. Можех да усетя миризмата на кръв и чух как носът му хрущи, докато Рев не издаваше звук. Момичетата пищяха, докато Джакс и аз се опитвахме да откъснем Рев от Майкъл. Престън стоеше с гръб към нас, оглеждайки приятелите на Карсън и уверявайки се, че никой не може да ни нанесе подъл удар. — Рев, пусни го — казах близо до ухото му и той спря да удря Майкъл. — Отмъщението е кучка, Грей! — изкрещя Карсън от мястото, където помагаха на Майкъл да се изправи от пода. — Кучка — каза Рев и се изплю в лицето на Майкъл. Напуснахме столовата и аз заведох Рев в банята да измие ръцете си и да махне кръвта. Щеше да има отмъщение за тази битка и аз се усмихнах при мисълта за това. — Добре се справи, Рев — каза Престън и го потупа по гърба. Рев само го погледна и не се усмихна, нито се намръщи. — Изражението на лицето на Майкъл беше безценно! — каза Джакс високо, докато се облегна на стената. — Той си го просеше, не трябваше да нарича Рев куче — казах аз, докато излизахме от банята, когато звънна звънецът. Не видяхме Карсън или приятелите му до края на деня и бях впечатлен, че всъщност бяхме останали през целия ден. Знаех, че Джеси ще получи съобщение от Джоузеф за това, но не можеше да ме интересува по-малко. Майкъл може да си получи отмъстителната битка с Рев един на един. Това беше един от начините, по които разрешавахме споровете. Моят подарък за рождения ден от Джеси стоеше на алеята, когато пристигнахме вкъщи и аз се усмихнах. Беше точно това, което исках, Ford Mustang GT в изцяло черен цвят. Дори Престън замълча, докато се взирах в колата. Беше елегантна и великолепна и нямах търпение да чуя рева на двигателя. Джакс буквално се лигавеше и аз го дръпнах, преди слюнката му да докосне новата ми кола. — Толкова съм ревнив в момента — каза Джакс, докато отваряше вратата. — Дори не си го помисляй, никога няма да караш колата ми — казах му аз. — Или да докосваш сестра му — добави Престън, докато Рев отново се ухили. — Рожденият ми ден е следващата седмица, може би ако помоля учтиво — каза Джакс и аз се засмях. — Спри да се лигавиш и си почини за тази вечер — казах му аз, докато влизах в къщата. Крис беше отишла да пазарува с приятелките си и знаех, че Джей ще я последва. Това беше нашата уговорка. Крис се беше съгласила на един пазач, движещ се невидим и предприемащ нещо само ако животът ѝ е в опасност. Въпреки че държахме връзката си в тайна, бях сигурен, че Джоузеф знае коя е тя и не бих се изненадал, ако направи нещо. Противно на общоприетото схващане, Карсън и аз никога не сме се били един с друг. Винаги Рев скачаше на хората и само моят малък кръг знаеше степента на неприязънта ми към МакИнтайър и това се беше променило едва през последната година, преди това Карсън и аз бяхме приятели. Затворих очи, докато лежах по гръб на леглото и се върнах към разговора на Карсън с приятеля му, Джей Ди. Той наистина беше задник и беше минал през целия мажоретен състав, задържаше приятелките си максимум месец, преди да премине към следващата и наистина се чудех защо момичетата в нашето училище са толкова наивни, за да бъдат следващото му завоевание. Вървях през гора от дървета, дивата трева достигаше до средата на тялото ми. Не разпознавах това място и усетих как ужас изпълва сетивата ми. Можех да усетя миризмата на диви цветя и дървета, кълна се, че можех да усетя дори миризмата на трева. Бризът беше успокояващ и накара миризмите да се завъртят пред мен, докато го следвах. Сякаш бях вървял с часове, докато стигнах до края на гората и намерих момиче, стоящо на ръба на скалата. Реката отдолу бушуваше в гняв и можех физически да почувствам нейната тъга. Опитвах се да я достигна, преди да скочи. По някакъв начин просто знаех, че иска да скочи и трябваше да я спася, защото… не бях сигурен защо, просто знаех, че трябва. Тя имаше кестенява коса и тя падаше по гърба ѝ на вълни, докато бризът духаше през нея, носейки аромата ѝ към мен. — Хей, изчакай! — извиках към нея, но тя ме игнорира и дори не се обърна. В ума си можех да видя как една сълза се откъсва и си проправя път надолу по бузата ѝ. Опитах се да тичам, но когато я стигнах, тя скочи и ръката ми я пропусна с сантиметри. Бях паднал напред по корем, докато се протягах към нея и тя дори не изпищя. Събудих се, когато тялото ѝ се удари в реката и аз си поех глътка въздух. Сърцето ми биеше неравномерно и все още можех леко да усетя миризмата на лимонена трева. Миришеше почти на лято. Тениската ми беше напоена с пот и аз я свалих, докато гледах часовника си. Беше шест часа следобед и беше време да се приготвя. Тази вечер всички се биехме и се радвах, че ще имам уикенда да се възстановя. Лекувахме по-бързо от хората, но в зависимост от нараняването можеше да варира от един ден до седмица. Преоблякохме се в боксови шорти и се биехме боси. Всеки стил на борба беше приемлив, с изключение на използването на оръжия. Биехме се срещу хора, нашия собствен вид и други свръхестествени същества, въпреки че се опитвахме да държим хората с хора. Тази вечер нямахме хора, които да се бият и се радвах да изпробвам уменията си срещу други. Влязох в заградения ринг и погледнах противника си. Той беше на около двадесет и пет години и изглеждаше здрав. Звънецът едва беше звъннал, преди той да се хвърли към мен и да счупи две от ребрата ми. Лицето на Рев не изразяваше никакви емоции, докато ме гледаше, а Джакс крещеше нещо. Вдигнах ръце и блокирах следващите му два удара, преди да го хвана в клинч и да го ударя два пъти с главата си. Той беше замаян за няколко секунди, което ми даде достатъчно време да обърна нещата и започнах да атакувам корема и ребрата му, където и да можех да нанеса удар. Продължихме така през следващите десет минути, разменяйки ритници и удари и можех да го видя в очите му. Той искаше нокаут и победа, а аз мразех да губя. Направих крачка напред, поставяйки крака си леко зад неговия и се престорих с левия си крак. Той се отдръпна назад, както очаквах и загуби опора, докато махнах крака си. Бях отгоре му и сега го удрях по свое усмотрение, дишайки тежко, докато ребрата ми продължаваха да ми напомнят за напукания им статус всеки път, когато си поемах дъх. Изправих се, когато звънна звънецът отново и той кървеше и беше в безсъзнание. Съдията вдигна ръката ми и за първи път чух тълпата да ме аплодира. — Това беше най-добрата ти битка досега — каза Престън, след като се бяхме изкъпали и събрали печалбите си. — Добре — измърмори Рев и аз му се усмихнах. — Определено трябва да отпразнуваме, всички спечелихме тази вечер — каза Джакс, докато вървяхме към паркинга, ухилени като идиоти, с изключение на Рев, той никога не се усмихваше, освен заради Хана. — Гладен съм — каза Престън, докато се смеехме. Той винаги беше гладен. — Добре, ще спрем за пица по пътя — казах аз и се качих в колата си. Престън и Рев ни последваха, докато карахме до малкото италианско ъгълче, което сервираше пица на парче. Смяхме се и се шегувахме, докато ядяхме и след час Марио, собственикът, ни изгони, за да може да затвори. Той ни гонеше от ресторанта си около два пъти седмично, но знаех, че има слабост към нас от деня, в който пребихме екипажа, който поиска пари за защита от него. Върнахме се в къщата в девет и половина и аз бързо се качих горе да се изкъпя и преоблека в костюм. Чух Джеси долу с три други странни гласа. Никога не бях срещал Старейшините преди, което в нашето общество беше нещо добро. Обикновено ги срещахте за първи път преди вашата церемония. — А, Лукас — каза Джеси с усмивка, докато влязох в заседателната зала, където всички седяха. — Добър вечер, чичо Джеси — казах аз, въздържайки се да използвам само първото му име пред тях. — Това са Старейшина Гарет Уинстън, Старейшина Джеймс Хитченсън и Старейшина Питър Филипс — представи ги Джеси. — Добре дошли в нашето леговище, Старейшини, аз съм Лукас Грей, син на Джеф и Лусиана Грей, бъдещ Господар на леговището Грей — казах аз и се здрависах с тях. — Да тръгваме ли? — попита Старейшина Гарет, докато излизахме от заседателната зала. Качих се в джипа на Джеси до него и гледах как двама Старейшински Воини се качват в превозно средство зад нас. Старейшините се качиха в друго превозно средство и ние ги последвахме надолу по пътя. Отне ни малко под час, за да стигнем от Аврора до Чикаго и те се насочиха към централата си. — Има ли нещо, което искаш да ми кажеш? — попита Джеси и аз се усмихнах леко, докато го гледах. — Имате ли предвид, че Рев преби Майкъл Блек? — попитах го аз. — Мамка му, Лукас — каза той и се засмя. — Технически не беше по вина на Рев — казах му аз. — Никога не е. Какво се случи? — попита ме той. — Майкъл нарече Рев куче и каза, че трябва да го държа на по-къс повод — казах аз. — Бавен ли е? — попита ме Джеси и аз се засмях на глас. — Вероятно, всички в нашето общество познават Рев — казах аз. — Ще го оправя, не се притеснявай — каза той. — Ако Майкъл иска отмъстителна битка, Рев е готов — казах аз и той ми се усмихна. — Съмнявам се, че иска повторение, Рев счупи четири ребра, счупи китката му и извади рамото му — каза Джеси. — Хубаво — казах аз и Джеси просто поклати глава. Карахме мълчаливо известно време и аз усетих как емоциите започват да надделяват. Трябваше да е баща ми, който да шофира с мен. Майка ми щеше да планира празнична вечеря преди времето и след церемонията щеше да чака, за да чуе всеки детайл. Баща ми щеше да се гордее, независимо какво чудовище получа и аз исках това. Липсваха ми, особено тази вечер. Усещах отсъствието му и то заплашваше да ме задуши. Избърсах сълзите си и видях, че Джеси ме гледа. — Той щеше да се гордее с теб — каза ми той. — Мислиш ли? — попитах го аз. — Той винаги се е гордял с теб — отговори той. — Мислиш ли, че ни гледа? — попитах го аз. — Доста съм сигурен, че има място на първия ред, Лукас — каза той с усмивка. — Благодаря ти за всичко, чичо Джеси — казах аз. — Обичам те, хлапе, и не се притеснявай, ще се справиш страхотно — каза той. Всички церемонии се провеждат в централата на вашия район от Старейшините, които наблюдават този регион. Превозните средства спряха до сграда и ние излязохме. Не изглеждаше много, основно просто склад отвън, въпреки че знаех, че вътре ще бъде напълно различно. — Просто прави каквото ти казват Старейшините, не се страхувай — каза той и аз го погледнах въпросително. Какво може да се случи, което да ме изплаши? Никой не ви казва какво да очаквате и самата церемония беше добре пазена тайна от всички.