— Добро утро, Марта — казах аз, докато слизам по стълбите. — Честит рожден ден, Лукас — тя ми се усмихна. Марта е нашата готвачка и отговаря за домакинството още преди да съм се родил, тя е като втора майка за нас. Рийвс беше икономът и той също е част от домакинството отпреди рождението ми. Основната къща на леговището беше разделена на две отделни части на една и съща сграда. Къщата имаше четири етажа с два отделни входа. Източната страна беше запазена за моето семейство и нашия личен персонал, докато западната страна беше запазена за гости от други леговища. Те бяха точни копия една на друга с две стълбища, водещи от приземния етаж или към източната, или към западната страна. На приземния етаж имаше голяма трапезария, кухня от ресторантски тип, офис за срещи, стая за забавления и библиотека, която беше отворена за семейството, персонала и гостите. На втория етаж бяха настанени всички служители, включително Марта и Рийвс, Джейн и Джанет, двете чистачки и охраната, която ни пазеше. Аз бях категорично против да ни ескортират до училище. Пазачът на Хана, Томас, беше лоялен докрай и тя го обичаше. Третият етаж беше зает от Крис, Хана, Престън и Рев. Всяка спалня в къщата беше със самостоятелна баня и вградени гардероби, но от третия етаж нагоре гардеробите ставаха дрешници. Колкото по-висок е рангът ти, толкова по-голяма е стаята ти. На четвъртия етаж беше стаята на Джакс в края на стълбището, с фитнес залата, моя личен офис и след това моята лична спалня. Обичах да съм сам и Джакс почти никога не ме притесняваше, освен ако нямаше спешен случай. Единственият човек, който някога се е осмелявал да влезе в стаята ми през нощта, беше Хана и това се случваше само след като имаше кошмар. Джеси се отбиваше на всеки няколко дни и ни наглеждаше, когато не пътуваше по работа или не беше в офисите на Компанията, и аз се усмихнах, когато го видях вече седнал на масата в трапезарията с моите братя и сестри и Джакс. — Ето го и него — каза Джеси и се изправи, докато се прегръщахме, и ми пожела честит рожден ден. — Благодаря — казах аз, докато сядах. — Окото ти изглежда по-добре — каза той на мен и аз се усмихнах. — Изглеждам по-добре от Джакс — казах аз и Джакс ме изгледа лошо, преди да се засмее. Окото му все още беше черно, а устната му беше разцепена като моята. Спаррингувахме заедно всеки ден, тренирахме с часове след домашните и след това проверявахме някои от нашите бизнес интереси. Рядко трябваше да говорим един с друг и можехме да общуваме с погледи. Познавахме се цял живот, честно казано, и бяхме по-скоро братя, отколкото каквото и да било друго. — Просто ти позволих да спечелиш, защото е рожденият ти ден — каза той и аз му се засмях. — Разбира се — казах аз. Нямахме тайни един от друг и моите братя и сестри знаеха точно защо тренирам и какво правим като семейство, как печелим пари и как Джакс и аз прекарваме времето си. Хана беше тиха и обичаше да чете, докато Крис беше популярна и хората вероятно дори не знаеха, че сме роднини. Напоследък обаче тя привличаше внимание, докато израстваше от неудобната си фаза и за една нощ стана зашеметяваща. Досега лошите погледи работеха, но не знаех докога ще работят. Тя беше забелязана от момчета и аз го мразех, Джакс също го мразеше и имах чувството, че той има чувства към нея, различни от братската любов, която е изпитвал до този момент. Не бях много сигурен как да се чувствам по този въпрос и се опитвах да го игнорирам. — И така, днес е специален ден — каза Джеси и ме погледна. — Да, така е — казах аз, докато Крис ми се усмихваше. — Тази вечер има кървава луна, имаш късмет, колкото по-скоро се проведе церемонията, толкова по-големи са шансовете ти да получиш силен звяр — каза Джеси, докато виждах гордост в очите му. — Десет часа вечерта не могат да дойдат достатъчно бързо — казах му аз. — Прочете ли всички дневници на баща си? — попита ме той. Престън и Рев се присъединиха към нас в трапезарията и Престън ме хвана в задушаваща хватка и разроши косата ми. Рев само измърмори и аз го приех като добри пожелания. Рев рядко говореше с когото и да било и когато говореше, обикновено бяха изречения от една или две думи, освен ако не се казваше Хана. — Прочетох ги всички — казах му аз. Споделих откровението си за смъртта им с Джеси и той започна да разследва незабавно, въпреки че го държахме много дискретно. Не искахме отговорният да разбере за това и да избяга. — Какви са плановете ти преди церемонията? — попита Джеси. — Нищо особено, имам бой в седем часа вечерта в The Drake, след това ще се срещнем тук за церемонията — казах му аз. — Не закъснявайте, Старейшините не обичат да чакат — каза той. — Ще закъснеем — каза високо Крис, докато ставаше от масата и грабваше ключовете от колата си. Джакс и аз винаги се возехме до училище заедно след нея, но никога не говорехме в училище. Бяхме в противоположния край на социалната скала. Крис беше популярна и смятана за едно от "момичетата", докато ние бяхме смятани за лошите момчета, бяхме популярни в смисъл, че никой не ни притесняваше и всички се страхуваха от нас, имаше много слухове, свързани с нас, и факта, че винаги имахме някакви наранявания и натъртени или окървавени кокалчета в училище. Карсън Макинтайър обаче беше капитан на футболния отбор и г-н Популярен в училище. Всяко момиче искаше да излиза с него и всяко момче искаше да бъде той, с изключение на нас, разбира се. Момичетата ни харесваха, защото излъчвахме аура на опасност и непристъпност, докато Карсън харесваше цялото внимание. — Приятен ден, Хана, обичам те — казах аз, докато целувах челото ѝ. Томас я чакаше до вратата с раницата ѝ. — И аз те обичам до безкрайност — каза тя и изтича до Томас, който я вдигна и излезе навън към SUV-а, който я транспортираше. — Благодаря много, ами аз? — попита Джакс, докато Хана се смееше и изпрати целувка на Рев. Той я хвана и я сложи в джоба си, докато Хана отново се смееше, а Джакс хвана сърцето си. — Знаеш, че ще те убия, ако се свържеш със сестра ми — казах на Джакс, а Рев се ухили на него, докато всички го хванахме да гледа как Крис се качва в колата си. — Мамка му, Джакс, дните ти са преброени — каза Престън със смях. Джакс беше с глава по-нисък от мен с кафява коса и сини очи, той беше дясната ми ръка и му вярвах с живота си. Престън беше с черна коса с неонови сини кичури и пиърсинг на веждите, беше висок колкото Джакс и беше безгрижният от групата. Милтън беше странният. Наричахме го Рев и нямам представа защо, но както казах преди, той рядко говореше. Той предпочиташе да общува с юмруци, имаше светлокафява коса до раменете, носеше кожено яке и където и да отидехме, винаги трябваше да го откъсваме от някого. Седяхме на последния ред в клас и няколко души ни зяпаха, вероятно защото почти никога не посещавахме час и бяха изненадани, че все още сме в училище, или заради синините, които Джакс и аз носехме, което само щеше да подхрани слуховете. Явно сме убили няколко души, главно хора, които ни гледат по грешен начин или се бавят твърде дълго, за да се махнат от пътя ни. Били сме и в затвора и бродим по улиците през нощта, търсейки невинни хора, които да бием. Усмихнах се, докато си мислех колко шокирани щяха да бъдат, ако знаеха, че тези слухове дори не са отдалечено верни. Да, биехме се, в The Drake, един с друг и по време на тренировки, но не сме убивали никого, все още. Със сигурност не сме били и в затвора и не сме тормозили никого. — Г-н Грей, бихте ли ни просветлили с отговора? — попита ме г-н Лерой и аз осъзнах, че гледам през прозореца и мечтая. — Бих, но това би обезсмислило преподаването ви в класа — казах му аз и се чу как игла пада в внезапната тишина на стаята. — Защо сте в този клас? — попита ме той. — Защото историята е един от моите класове — казах аз и се облегнах назад на стола. — Сигурен съм, че това ще бъде първият и последният път, когато ви виждаме в час — каза той, докато се обръщаше обратно към бюрото си и вземаше книгата, от която беше чел. Рев го изгледа и аз сложих ръка на ръката му и поклатих глава. Г-н Лерой нямаше да оцелее, ако Рев го нападнеше. Той имаше сериозни проблеми с гнева и не харесваше никого, понякога се чудех дали дори ни харесва, но по някаква причина оставаше и беше лоялен, макар и малко агресивен. Карсън приглуши смеха си отзад в класа и видях как челюстта на Рев се стисна, но той продължи да гледа пред себе си и знаех, че ако Карсън каже още една дума, в тази класна стая ще избухне хаос. За щастие той запази мълчание до края на часа. Часовете минаха бързо и стоях близо до шкафчето си точно преди обяд, когато чух Карсън и приятелите му да правят залога си. Това беше ново дъно дори за Карсън и се чудех кога се е превърнал в задника, какъвто сега знаех, че е. Поклатих глава, докато се обръщах, за да си тръгна, когато някой се блъсна в мен със сила и тя се залитна назад. Хванах ръката ѝ точно навреме, но книгите ѝ полетяха навсякъде и тя ми изкара въздуха от дробовете. — Съжалявам — промърмори тя, докато се наведе, за да си вземе книгите. — Внимавай, можеш да убиеш някого с този лакът — казах ѝ аз. — Ще се опитам да не те убия следващия път — каза тя и аз внезапно се засмях. — Аз съм Лукас — казах ѝ аз. — Знам кой си — каза тя и аз леко се намръщих. — Срещали ли сме се преди? — попитах я аз. — Уау, не помниш, предполагам, че слуховете са верни — каза тя и започна да си тръгва. — Какви слухове? Къде се срещнахме? — попитах я аз. — Не се притеснявай, следващия път гледай къде ходиш — каза тя и забърза надолу по коридора към кафенето. — Как се казваш? — извиках след нея, но тя вдигна средния си пръст и аз се усмихнах. Имаше смелост, това ми хареса и сега трябваше да знам как се казва. За мой лош късмет тя беше част от тълпата на Карсън, много хора всъщност бяха, но знаех, че излиза с някакъв баскетболист. Щях да трябва да разбера по друг начин. Рядко обръщах внимание на другите ученици в училище, но лицето ѝ ми изглеждаше познато. Телефонът ми звънна и аз го извадих от джоба си и въздъхнах. Теса – Честит рожден ден, Лукас. Ще ти донеса подаръка тази вечер след церемонията ти. Лукас – Благодаря. Може да се наложи да пренасрочим. Теса – Ще те чакам будна. Лукас – Теса, правим почивка, помниш ли. Тя не отговори и аз се надявах, че е разбрала съобщението. Теса беше моята приятелка от време на време, но не я бях виждал от две седмици, откакто ѝ бях казал, че трябва да охладим нещата. С наближаването на седемнадесет години осъзнах, че не я обичам и никога няма да я обичам. Тя имаше други идеи и да стане свързана или избрана половинка на Сир беше желана позиция. Някои момичета биха се престрували, че ме харесват, само за да получат тази марка и да имат тази сила. Бях решен да чакам своята свързана половинка или поне да ѝ дам шанс. Исках това, което имаха родителите ми, любовта, която споделяха, истинската абсолютна любов на двама предопределени партньори, това беше нещо, което никой не можеше да раздели, и аз исках това за себе си.