Хелън изсумтя. "Тя е просто неблагодарна. Татко се отнасяше добре с нея през последните няколко години за нищо." "Стига!" Чарли я изгледа строго, преди да ме погледне безпомощно. "Късно е. Погребението на дядо ти вече свърши. Върви си вкъщи сега." "Благодаря ти, чичо Чарли." И Хелън, и Чарли бяха над петдесет години. Нямаха деца и живееха удобно от акциите на "Фулър Корпорейшън". Хелън можеше да бъде доста остра на езика, но не беше лош човек. Бяха любяща двойка, на която много други завиждаха. Докато си тръгваха, аз стоях пред гроба на Джордж, все още дълбоко замислена. Връзката ми с Аштън вероятно щеше да приключи, след като дядо беше починал. Ще го загубя, в крайна сметка. "Дядо, почивай в мир. Ще те посетя по-късно." Поклоних се искрено, преди да се обърна на пети, за да си тръгна. Въпреки това, бях за момент шокирана от гледката, която ме посрещна. Кога пристигна Аштън? Беше облечен в черно, с мрачно изражение. Стоеше наблизо и гледаше строго надгробния камък на Джордж. Не можех да усетя мислите, които се въртяха в главата му. Щом ме видя, той набързо подкани: "Да тръгваме." Дойде ли да ме вземе? Спрях го набързо точно когато се канеше да тръгне. "Аштън, дядо почина. Трябва да го оставиш да почива. В крайна сметка, той пожертва много за теб през годините..." Виждайки, че погледът му потъмня, замълчах нерешително. Очаквах да избухне в ярост, но той просто се обърна и си тръгна. Последвах го от гробището. Небето вече беше тъмно. Шофьорът, който ме беше докарал тук, си беше тръгнал, защото Аштън беше тук. Без друга възможност, се качих в колата на Аштън. Той запали двигателя и потегли мълчаливо. Стиснах пръсти, исках да го попитам за Ребека, но когато видях мрачното му изражение, реших да не го правя. След дълго мълчание, не можах да се сдържа и попитах: "Как е госпожица Ларсън?" Не я бях бутнала, но се случи да падне пред очите ми. Автомобилът издаде оглушителен писък, когато спря внезапно. Бях изхвърлена напред от силата на удара. Преди да успея да реагирам, Аштън ме притисна и се наведе над мен. Мъжът ме гледаше мрачно и ледено. Усещайки силно чувство за опасност, се отдръпнах, като скоро отворих устни. "Аштън." "Как искаш да бъде?" подигра се той. "Скарлет, сериозно ли мислиш, че няма да се разведа с теб заради кутията, която дядо ти е дал?" Сърцето ми подскочи. Разбра ли след едва няколко часа? Това е бързо. "Не съм я бутнала." Срещнах погледа му и задържах горчивината в сърцето си. "Аштън, аз съм напълно невежа за съдържанието вътре в кутията. Нямаше да я използвам, за да те заплашвам да останеш женен за мен. Щом искаш развод, добре. Нека се разведем утре." Небето беше напълно тъмно. Можех да чуя дъжда, който се плискаше извън прозореца, докато тежка тишина висеше във въздуха. Аштън беше зашеметен, че внезапно се бях съгласила да се разведа с него. След кратка пауза, той се изсмя. "Ребека все още е в болница. Планираш ли да се разведеш, за да се измъкнеш невредима?" "Какво искаш да направя?" Тъй като любимата му беше в болница, беше очевидно, че няма да ми позволи да си тръгна толкова лесно. "Ще трябва да се грижиш за нея, започвайки от утре," изправи гърба си и обяви, като пръстите му барабаняха небрежно по волана.