Въпреки че Катрин беше завита с топъл юрган, тя трепереше. Шон стоеше в края на леглото и я гледаше намръщено. Въздухът около него сякаш беше замръзнал и тя се опита да се отмести. "Не смей, Катрин Стюарт," изсъска той. "Дори не се опитвай да избягаш от мен?" "Аз не съм," прошепна тя. "Не искам." Очите му станаха още по-студени, "Не ме лъжи. Ти ясно показа, че смяташ дома ми за затвор. Ти ясно показа, че предпочиташ да избягаш с Марко Джейкъбс, отколкото да прекараш живота си с мен." "Какво?" попита тя. "Не, не искам. Не искам да бягам с Марко. Мразя го." Шон се присмя, "Мразиш го? Току-що планираше да избягаш с него. Каква жена бяга с мъж, когото мрази, в сватбения си ден?" Катрин затвори очи, опитвайки се да измисли начин да се обясни. Леглото изскърца и нещо студено и силно стисна челюстта ѝ и обърна главата ѝ наляво. "Погледни ме, Катрин," каза Шон. "Не смей да ме отбягваш, когато говоря с теб?" Тя отвори очи и видя лицето на Шон на сантиметри от нейното. Чертите му бяха изкривени от гняв, а очите му блестяха от ярост, но той все още беше красив. Тя трепереше, но задържа погледа му. "И какво?" попита той накрая, с намек за самоирония в гласа си. "Мислиш ли, че ще пощадя Марко, ако твърдиш, че го мразиш? Или мислиш, че ще бъда по-снизходителен към теб?" "Аз... аз," заекна тя жалко. "Ти какво?" попита Шон. "Не знам," каза тя. "Главата ме боли." Ноздрите на Шон се разшириха, но изражението му остана същото. Той слезе от леглото и излая заповед в телефона си, и започна да крачи из стаята като див звяр, затворен в клетка. Под изящно скроения му костюм, Катрин знаеше, че е стегнат и мускулест. Мисълта за тялото му предизвика странна, гореща тръпка, която премина през нея. Беше минало много време, откакто някой мъж я беше карал да се чувства по този начин. Остър удар прозвуча на вратата и Катрин се отпусна обратно на леглото. "Влез," извика Шон. Вратата се отвори и бодигард влезе. Нисичък и плешив, той приличаше на много от бодигардовете на Шон. Катрин се чудеше дали Шон ги наема само заради външния им вид. "Кажи ми, какво е подходящо наказание за мъжа, който отвлече жена ми?" попита Шон. "Не знам, сър," каза бодигардът. "Не те питах теб," отвърна Шон, обръщайки се към Катрин. "Аз също не знам," каза тя. "Не ме интересува какво ще направиш с него." Шон се засмя, студено и ниско и без чувство за хумор, "О, не те интересува? Е, тогава може би ще го кастрирам." Катрин потрепери, но каза, "Е, прави каквото искаш." Въпреки че наказанието беше ужасно, наистина не я интересуваше. В края на краищата, след всичко, през което я беше прекарал Марко, той заслужаваше много по-лошо. "Ти си студена жена, Катрин Стюарт," каза Шон. "Наистина ли ще пожертваш любовника си така?" "Той не е мой любовник," каза тя. "Не ме лъжи," изрева Шон. С едно махване на ръката си той събори ваза от малка масичка до стената. Скъпоценната ваза се разби на пода и се раздроби на хиляди парчета. Катрин затвори очи и разтри пулсиращите си слепоочия. "Искате ли да го кастрирам, сър?" попита бодигардът. Шон излезе от стаята, без да каже нито дума, оставяйки объркания бодигард да стои до вратата. След като се отдалечи, Катрин повика някой да почисти бъркотията, която беше оставил. Жена в черна рокля до средата на прасеца влезе в стаята, носейки метла и лопатка. С тиха въздишка тя започна да мете малките парчета. Катрин слушаше работата ѝ - успокоена от звука на грубите косъмчета на метлата, докато се драскаха по пода. "Съжалявам, госпожо Блеър, но трябва да взема прахосмукачка," каза жената. "Парчетата са твърде малки и са се захванали във влакната на килима. Надявам се, че шумът няма да ви притесни твърде много." "Не, добре съм," каза Катрин. "Чакай, Сюзън, ти ли си?" "Да, аз съм, госпожо Блеър," каза жената. "О, боже мой," каза Катрин. "Мислех, че никога повече няма да те видя." Сюзън въздъхна и каза, "Бяхте много безразсъдна. Господин Блеър е в такава ярост - не съм го виждала такъв от години. Просто вижте какво направи с врата ви." Пръстите на Катрин се преместиха към болезнения ѝ врат - така че отпечатъкът от ръката принадлежеше на Шон. Стомахът ѝ се сви и горещи сълзи изпълниха очите ѝ. Беше имала такива синини и преди. През годините Марко не беше оставил нито един сантиметър от тялото ѝ без синини или наранявания, но тя си беше помислила, че Шон е различен. Знаеше, че е избухлив, но никога не го беше виждала да удря жена. "Не плачете, госпожо Блеър," каза Сюзън, подавайки ѝ кърпичка. "Всичко ще бъде наред. Можете да оправите нещата с него." "Не затова плача," каза Катрин, избърсвайки меката кърпичка под очите си. "Тогава, защо?" попита Сюзън. "Няма значение," каза Катрин. За момент, когато се намери млада и красива, тя си позволи да се надява. Денят, в който избяга от Шон Блеър с Марко Джейкъбс, се оказа един от най-лошите в живота ѝ. Тя затвори очи и се замисли за следобеда - колко щастлива беше, когато успя да премине имението на Шон, как Марко я беше прегърнал и прошепнал, че всичко ще бъде наред. Колко надежди се възлагаха на живота им заедно - пътуване из Европа с него, докато той завършваше степента си, да бъде обичана и ценена и обгрижвана. Само няколко дни по-късно тя се научи да съжалява за грешката си. Марко стана студен и жесток и насилствен. Меките ласки се превърнаха в щипещи убождания и след това в груби удари, а нежните, ласкателни думи се превърнаха в гадни обиди и изисквания. Когато я остави да понесе вината за него и да отиде в затвора, тя беше почти благодарна - в затвора най-накрая щеше да се освободи от него. Тя се огледа в голямата стара стая и въздъхна. За момент се чудеше дали не ѝ е даден втори шанс. Когато слугинята я нарече "госпожо Блеър", тръпка на надежда премина през нея. Със Шон можеше да започне на чисто. Можеше да живее живота, от който глупаво се беше отказала преди. Тя докосна синината на врата си и нова вълна от сълзи се появи в очите ѝ. Шон беше също толкова жесток и насилствен като Марко. Може би всички мъже бяха еднакви. Може би беше обречена да страда отново и отново. "О, госпожо Блеър," каза Сюзън, носейки малка прахосмукачка. "Знам ви като силна, яростна жена. Направихте ужасна грешка, да, но седейки тук и хленчейки за това, няма да промените нищо. Вземете съдбата си в свои ръце и направете нещо." Катрин изсмърка и натисна бутона на PA системата на нощното шкафче. Малкият микрофон пращеше и тя си прочисти гърлото. "Шон Блеър," каза тя. "Искам да говоря с теб."