Ана си пое дълбоко въздух и бавно се обърна към другата жена. Затвори очи и разтърка челото си. „Уин...“ започна тя. „О, Боже!“ възкликна другата. Анастасия отвори очи и все още се взираше в посоката, в която майка ѝ и синът ѝ бяха изчезнали. „Ана, той...“ Ана се надяваше никой да не разбере за това. „Той какво е, Уин?“ попита тя възмутено. Беше разстроена. Уин я гледаше с отворена уста. „Как е възможно това?“ извика тя. Умът ѝ препускаше с бясна скорост, докато се опитваше да разбере какво вижда. „Нямам представа за какво говориш“ каза спокойно Ана, но знаеше, че Уин няма да промени решението си въз основа на звездното си представяне. „Той е на Деймиън, нали?“ Не ѝ отне много време да го разбере. И как би могло? Анастасия не беше изненадана. Можеше да лъже. Но нямаше как да отрече произхода на сина си. Родителите ѝ бяха виждали бебето, когато беше на една годинка, и с всяка изминала година Алън все повече приличаше на Деймиън Райт. Всеки, който ги познаваше отпреди, можеше да направи връзката. Ето защо Ана толкова дълго избягваше да говори с хора, свързани с групата Райт. Не искаше хората отново да я зяпат и да клюкарстват за нея. „Как можа?“ прошепна Уин. Изглеждаше сякаш я боли. Ана преглътна тежко и не можа да отговори. Уин беше ядосана. „Г-н Райт знае ли? Г-н Райт остави ли те да правиш това сама?“ Тя започна да мърмори ругатни под носа си. Убийството на шефа ѝ беше част от плана. „Уин, спри!“ Ана почти трябваше да извика. „Г-н Райт не знае. И не искам той да знае и в бъдеще.“ Уин бързо затвори уста. Хората ги наблюдаваха. Служителят в магазина за хранителни стоки беше един от тях. „Не искам да правя това тук.“ Уин се огледа и видя любопитните лица около себе си. Хората бързо се върнаха към разглеждането на рафтовете, но щетите вече бяха нанесени. Уин сведе поглед към пода. „Татко е зает да ремонтира апартамента, а мама може да заведе Алън в парка за малко. Защо не отидем следобед в хотелската ми стая и да поговорим насаме?“ „Алън?“ „Да. Това е името му. Алън Рийд.“ Уин кимна с тъжна усмивка. „Разбирам защо не искаш да го правиш тук. Но, Ана, кълна се в Бог, ако не си там, където казваш, че ще бъдеш… искам отговори… без уклонения, без глупости.“ Анастасия нямаше енергия да довърши пазаруването. Занесе количката си до касата и изведнъж ѝ хрумна, че щом Уин е там, Деймиън също може да е там. Тя се обърна бързо. „Уин?“ Другата не беше помръднала и все още се взираше в краката си. Тя вдигна поглед, когато извикаха името ѝ. „Той не е тук, нали?“ Уин поклати глава. „Не точно сега“, промърмори тя. Сърцето ѝ подскочи. Значи, Деймиън щеше да е в града рано или късно. Ако беше срещнала Уин, имаше шанс същото да се случи и с Деймиън. Тя натовари нещата си на конвейерната лента и извади картата си от портфейла си. Касиерката я погледна с очи, пълни с клюки, докато подаваше сметката. „Мръсно, а?“, каза най-накрая касиерката. Анастасия повдигна вежда и стисна зъби. „С цялото ми уважение, госпожице…“, изръмжа тя. „Гледайте си работата.“ Касиерката ахна, когато Ана взе чантите си и излезе от магазина. Майка ѝ беше точно отвън и наблюдаваше как Алън тича нагоре-надолу по рампата за инвалидни колички. „Давам му половин ден, преди този човек да разбере.“ Ана изстена. Майка ѝ взе чантите от нея и тръгна към колата. „Алън, да тръгваме, скъпи“, извика тя. Алън за последен път удари металния парапет, преди да се затича към нея и да скочи в прегръдките ѝ. Тя го прегърна и го притисна във врата, преди да тръгне към колата. Прегръдките на Алън я накараха да се почувства веднага по-добре. Погледнах и видях Уин да се качва в синя кола. Очите ѝ бяха върху майката и сина. Зад волана седеше Джеймс, съпругът ѝ и другият приятел на Анастасия от Райт Груп. Очите на Джеймс също бяха върху Анастасия, а устата му беше отворена от шок. Ана отмести поглед и отвори вратата, за да настани Алън в столчето му за кола, преди да потегли. Тялото ѝ беше на автопилот, докато губеше съзнание. „Къде отиваш?“, попита майка ѝ любопитно. „Мамо, би ли се погрижила за Алън за няколко часа? Поканих Уин в апартамента си.“ По-възрастната жена въздъхна. През останалата част от краткото пътуване не се каза нищо повече. Тя ги остави пред новонаетия апартамент и Алън започна да бяга веднага щом краката му докоснаха земята. Изведнъж той се обърна и застана пред колата. — Чао, мамо. — Той ѝ отправи широка усмивка и ѝ изпрати въздушна целувка. Тя се престори, че я е видяла, и не можа да сдържи сълзите, които замъглиха зрението ѝ. Майка ѝ замълча за минута, преди да проговори. — Сигурна ли си, че искаш да го направиш сама? Можеш да си тръгнеш, без да се обясняваш, или можеш да ме вземеш със себе си за морална подкрепа. Баща ти няма да има нищо против да се грижи за мъничето. Анастасия поклати глава. — Това е нещо, за което трябва да се погрижа сама. Искам да приключа тук и да не чакам новината да стигне до ушите на Деймиън. — Тя се усмихна слабо, преди да потегли. Когато стигна до хотела, оставаше половин час до пристигането на Уин. Беше време за обяд, но тя нямаше апетит. Всъщност, искаше ѝ се да повърне и ако имаше нещо друго освен вода, може би вече го беше направила.