Дейн — Десетата булка носи късмет — подигравателно отбелязва Дженсън, докато шофьорът спира пред къщата на глутницата „Лунни лъчи“. — Замълчи! — изръмжа му Ерик. — И двамата си затворете шибаните усти. Преди да кажете нещо, за което ще съжалявате! „Той никога няма да се научи“, отбелязва моят вълк, Ейро. Шофьорът отваря вратата. — Само секунда, трябва да поговоря с хората си. — Вратата се затваря и никой от тях не проговаря. — Тя не е като другите. Не говорете с нея, не я гледайте. А ти, Дженсън, дръж си шибаните ръце настрана, иначе може да ги загубиш този път. Бях по-притеснен от обикновено. Нея беше различна от предишните избрани партньорки. Не знаех какво е, нито дали е, защото съм свикнал с уверени жени, но имаше нещо в нея. И Ейро също изглеждаше, че я харесва, повече от всички останали. Трябваше да я имам. — Сериозно го казвам! — изръмжах на самодоволната физиономия на Дженсън. — Това, че си ми брат, няма да промени мнението ми! Той прокарва пръсти по устните си, сякаш ги запечатва с цип. Слизат след мен от колата. Стоейки пред старата къща на глутницата, и тримата се взираме в нея. Защото допреди месец не знаех нищо за тях, а дори и след посещението ми, всичко, което бях научил, беше, че Алфа Трей е задник. Кокалчетата ми заудряха по вратата. Тя е едва открехната, когато се насилвам да мина, карайки Бетата му да се отдръпне назад. Забелязах я веднага, криеща се зад ъгъла. — Готова ли си? — извиках. — Ако просто искаш да… — започва Бета Кайл. — Не говорех с теб. Говорех с Нея. Изражението на лицето на Бета Кайл беше безценно. Челюстта му увисва, а очите му са широко отворени. Беше очевидно, че никога не са му казвали какво да прави, дори и от неговия Алфа. Нея излиза от скривалището си, стискайки едва пълна чанта. Тя прокарва зъби по долната си устна и кимва с глава. — Къде са останалите ти неща? Казах ти, че всичко трябва да е опаковано. — Това е всичко, което има — изсумтя Трей, появявайки се. — Това ли е? — взирам се в него. — Това ли е всичкото ѝ имущество? Тя е на около двайсет години и това е всичко, което има? — Какво повече ѝ трябва?! — подигравателно отбелязва неговият Бета. „Убий го, нека разкъсам гърлото му и той ще съжалява за деня, в който ни е прекосил пътя.“ — Какво чакате? — чувам ужасен писклив глас, който сякаш вибрира през подовете. Откъсвайки поглед от Бетата, виждам жена, държаща се за статуя на себе си, която стои в дъното на стълбите. Русата ѝ коса виси на вълни около лицето ѝ, докато зелените ѝ очи ме оглеждат, а тя поклаща бедрата си, докато се приближава до Трей. Забелязах реакцията на Нея вчера. Когато попитах Трей къде е неговата партньорка. Цялото ѝ тяло се беше напрегнало от страх. Тя се страхуваше от тази жена и исках да знам защо. — Вземи я, Алфа Дейн. Сигурна съм, че ще ти бъде толкова полезна робиня, колкото е и на нас — пискливият ѝ глас пронизва право през мен. — Вижте глупавата девойка, ще припадне. — Русата глупачка се смее. — Няма да говориш за нея така повече — изгледах русата жена. — Тя не е твоя играчка. Тя не е твой роб и предлагам ти, Алфа Трей, да държиш жена си под контрол. Има само толкова неподчинение, което ще толерирам. — НЕПОДЧИНЕНИЕ! — крещи жената, точно когато задникът на Нея се удря в пода. — Как смееш! Ако някой е неподчинен, това е този плъх в ъгъла. „Кого, по дяволите, нарича плъх?“ — изръмжа Ейро. — Трябва да се запознаете с нашето споразумение — отвръщам рязко. — Изглежда, че твоята партньорка не ти е казала всичко. Махайки с ръка на Ерик да дойде напред, той изважда дебела пачка хартия от папката под мишницата си. Договорът, който бях изготвил. — Всичко това за твоята помощ? — очите на партньорката му са широко отворени. — Не правя половинчати договори. — Вземайки договора от Ерик, го пъхам в гърдите на Трей. — Да отидем ли в офиса? Трей повежда пътя, с партньорката си, вкопчена в него, и неговия Бета, бързащ отзад. Хората ми ги следват, докато аз оставам назад, за да проверя новата си партньорка. — Повече от добре дошла си да се присъединиш към нас, все пак си замесена в тази сделка. Или колата ми е отвън, можеш да вземеш нещата си и да ме изчакаш там. — Това ли са единствените ми възможности? — прошепва тя, гледайки надолу. — Засега. Лично аз мисля, че трябва да седнеш с нас. Ще ми достави голямо удоволствие да ядосам тази партньорка на твоите братя. Тя държи сините си очи ниско, докато продължава да стиска тази чанта. Толкова близо до нея наистина можех да видя колко болна изглежда. Дори сърцебиенето ѝ е бавно, сякаш се бори да се задържи на този свят. — И така, какво ще бъде? — Аз… — главата ѝ се върти между входната врата и посоката на офиса. — Аз… Предполагам офиса. — Добър избор. — Простирам ръка към нея, но тя не я поема. Избутвайки се на крака. Тя се поклаща леко, но се стабилизира. Вървейки на няколко крачки зад нея, виждам злите погледи, които получава от Трей и другите двама идиоти, докато влиза в офиса. — Седни — прошепвам, докато минавам покрай нея. Ръката ми докосва кръста ѝ и тя веднага се напряга. Тя стои, замръзнала на място. Само очите ѝ шарят наоколо, когато поклаща глава. — Седни! — казвам малко по-силно. — Тя няма тази привилегия тук! — отвръща русата жена, с устни, извити в забавление. — Да седиш не е привилегия — изръмжавам, чудейки се какво друго я принуждават да прави. Не можех да видя никакви синини по ръцете или краката ѝ, добър знак, надявах се. „По-добре да е така!“ — Ейро крачи в главата ми. Той искаше тя да се махне от това място толкова, колкото и аз. Русата жена физически се отдръпва на стола си. Устата ѝ се отваря широко, шокирана, че съм казал нещо. — И предлагам — поглеждам Трей — да кажеш на партньорката си да си държи устата затворена. Или аз мога да я затворя вместо нея. — Алфа Дейн, ти си в моя дом… — И искаш моята помощ, нали? И тримата кипнаха. Никой не обича да му казват какво да прави в собствения му дом, но те правеха точно това на Нея. Посочвам празния стол между Дженсън и Ерик и тя най-накрая сяда. — Нека просто да приключим с това — отвръща Трей. — Колкото по-скоро се махне, толкова по-щастлив ще бъда. — Трябва да прочетете договора — отбелязвам. — Съгласих се, че можеш да я вземеш като част от нашата сделка. — Идиот! — промърморва Ерик. Той знаеше също толкова добре, колкото и аз, че договорите трябва да се четат, преди да бъдат подписани. Те подписват, без да четат, и на практика хвърлят договора обратно към мен. — Готово — измърморва Трей. — Добре, можете да я изкарате от къщата ми — крещи партньорката на Трей. Ако зависеше от мен, просто щях да взема Нея, тогава нямаше да се налага да търпя тези глупаци, но по този начин те не могат да си я върнат. Дори и да молят. Договорът е договор и е невъзможно да се измъкнат от него. Ставайки на крака, протягам ръка към Нея. — Ела, тръгваме от тази кочина, преди да изпусна нервите си. Топлите ѝ пръсти се плъзгат в моята ръка, докато тя се изправя на крака. Другата ѝ ръка стиска чантата до гърдите си, докато върви с мен към входната врата. Дори не погледна назад, за да каже довиждане, и това потвърди всичко, което трябваше да знам. Тя ги мразеше толкова, колкото и те я мразеха. Тя спира на отворената входна врата, ръката ѝ пада от моята. Сините ѝ очи са широко отворени, докато се взира в лимузината. — Ела — инструктирам. Ерик и Дженсън стоят зад нея, гледайки я с любопитство. „Добре ли е?“ — свързва се Ерик с мен. — Нея? — стъпвам пред нея и тя не помръдва. Изглежда, че се взира право през мен. — Време е да тръгваме. — Добре — устните ѝ едва помръдват. Тя прави крачка напред, почти сякаш е на забавен кадър. Ръцете ѝ хващат рамката на вратата, кокалчетата ѝ побеляват, докато сърцебиенето ѝ се ускорява. Устните ѝ се разделят леко и ръката ѝ пада от рамката на вратата, точно когато очите ѝ се обръщат назад. — Хванах те — промърморвам, хващайки я точно преди да падне на пода. Цялото ѝ тяло се напряга, докато я вдигам и я нося до колата. Беше толкова слаба и дори по-лека, отколкото очаквах. Вероятно не тежеше много повече от малко дете. Дженсън и Ерик влизат първи в колата. Дженсън повдига вежда към мен и има самодоволна усмивка, залепена на лицето му, докато се плъзгам вътре с Нея в скута ми. — Дръж си мислите за себе си, Дженсън! Държах я близо. Слушайки дишането ѝ и ритъма на сърцето, докато се забавя. Позволявайки на пръстите си да се плъзгат през тъмната ѝ коса, докато тя става малко по-съсредоточена. Изведнъж тя се изправя, отдалечавайки се от мен и опитвайки се да се направи възможно най-малка. Решавайки да не я принуждавам да прави нищо, задържам вниманието си върху Бетата си и брат си, говорейки за неща от глутницата, докато от време на време хвърлям поглед към нея, за да се уверя, че е добре. — Ела — промърморвам, докато лимузината спира. Не чакам шофьора и излизам сам, протягайки ръка към нея. — Добре съм — проговаря най-накрая, докато поглежда към другите и се придвижва напред към отворената врата. Тя се взира в моя дом, ахва леко. Беше лесно три пъти по-голям от предишния ѝ дом и се надявах, че ще бъде щастлива тук. Че можех да ѝ осигуря живот, който беше по-добър от предишния ѝ. — Нека ти направя обиколка — предлагам, докато тя продължава да стиска тази чанта до гърдите си. Тя ме следва вътре, без да каже и дума. Нямах представа дали слуша какво казвам или не. — Омегите се сменят на ротационен принцип. Добре е младите да научат малко отговорности, преди да си намерят подходяща работа — казвам ѝ, докато ѝ показвам трапезарията с маса, достатъчно дълга, за да побере двадесет души. Преминаваме към кухнята. Където посочвам дъска на стената. — Ако има нещо, от което се нуждаеш, просто го добави в дъската и ще бъде поръчано. Веждите ѝ се сбръчкват и все още не казва нищо. Вземайки химикалка, се усмихвам. Може би се чувстваше уплашена от мен. — И така, кажи ми, от какво се нуждаеш, защото няма начин да живееш под моя покрив само с нещата, които са в тази чанта. Ослепителните ѝ сини очи шарят из стаята. — Е, какво? — питам. — Не се нуждая от нищо — прошепва тя. Въздъхвайки, започвам да надрасквам неща. Бельо, дънки, дрехи за тренировка, рокли, обувки, всичко, за което мога да се сетя, което ще я покрие за няколко дни. Държейки химикалката между зъбите си, я хващам около кръста. Палците ми се срещат точно над пъпа ѝ, а пръстите ми докосват гръбнака ѝ. Беше толкова слаба, как изобщо беше жива?