Дейн Виждах го в очите ѝ. Беше също толкова объркана, колкото и аз, ако не и повече. Върви до мен, почти тича, за да не изостава, докато се връщаме към къщата. Очите ѝ остават надолу, фокусирани върху краката ѝ, докато се движим. "Седни." Казвам ѝ, докато я водя в кабинета. Тя не се колебае, както направи в "Moonshine", и сяда на един от празните столове. Седи със стиснати крака. Ръкавите на горнището ѝ са издърпани надолу, покривайки ръцете ѝ. Лицето ѝ е наведено в подчинение. "Нея?" Гърбът ѝ се изправя, когато произнасям името ѝ, и сърцето ѝ започва да препуска. Последният път, когато се случи това, тя почти припадна. "Кълна се, че не знам. Ако знаех, щях да ти кажа." Думите излизат от устата ѝ, сякаш се бори за живота си. Говори така, сякаш тези думи са това, което ще я запази жива. Нещо, което не бях чувствал от години, наводни вените ми, и това беше вина. Не би трябвало да се чувства така, не около мен. "Ти я разстройваш!" Изръмжава Аеро. "Не трябваше да ти крещя." Промърморвам, сядайки на бюрото си. "Не заслужаваше това." Спирам, разочарован от другото нещо, което ми каза. "Откраднала си храна?" "Трябваше." Прошепва тя. Колкото повече научавам за тази глутница и какво са ти причинили, толкова повече ги мразя. Когато му дойде времето, всички до един ще бъдат убити. "Най-накрая нещо, за което можем да се съгласим." Промърморва Аеро. Очите на Нея проблесват към мен и тя захапва долната си устна. Ще изкореня цялото ѝ минало. Договорите бяха прости. Всеки един договор, който бях изготвил, винаги беше в моя полза. Другата страна винаги беше твърде заета със себе си, за да се притеснява да го прочете или да преговаря, и винаги губеше. И този път ще бъде Трей и неговата жалка глутница, които ще загубят всичко. "Разкажи ми за Касандра." Говоря тихо, осъзнавайки, че алфа тонът ми я напрегна. По лицето ѝ премина проблясък на гняв. Изчезва толкова бързо, колкото се появи. Бях го виждал и преди, когато глупавата кучка беше нарекла моята годеница плъх. "Какво искаш да знаеш?" "Всичко и без лъжи. От колко време е с Трей?" Тя свива рамене. "Тя е наоколо, откакто се помня. Трей е с дванадесет години по-възрастен от мен. Ходили са заедно на училище." "Тя е неговата истинска партньорка?" Нея кима с глава. "Беше мила някога, преди да убия родителите си. Носеше ми подаръци, най-вече играчки. Всичко се промени, след като тя стана Луна, а аз станах нищо." "Ти не си убила родителите си." Кога ще приеме, че това е лъжа? "И не си нищо. Вече не." Тя издува бузи и веждите ѝ се сбърчват. "Говори ми." Промърморвам, игнорирайки мърморенето на Аеро. "Ще бъда нищо, когато ме отхвърлиш заради нова годеница." Завъртам очи. "Рейвън?" Тя кима с глава към мен. "Рейвън трябва да се научи да си държи устата затворена." Скърцайки със зъби, я зяпам. Бях я помолил за истината, беше само справедливо и аз да направя същото. "Рейвън не греши. Имало е и други годеници, но нито една, която наистина да съм искал до себе си." "Ти ги уби?" Рейвън наистина трябваше да се научи да си държи устата затворена. Именно тя беше изплашила другите ми годеници, като им беше казала същите глупости, които беше казала на Нея. Тя беше причината някои от тях да избягат. "Някои от тях." Тя кима, държейки очите си надолу. "Не ги убих, защото ми бяха омръзнали. Някои предаваха информация обратно на старите си глутници. Други бяха алчни за пари или отчаяни да висят на ръката ми по всяко време. Ако трябваше да отида да направя нещо, те щяха да ми хленчат, че не получават достатъчно внимание." "О." "Рейвън обича да прави това. Обича да тества моите годеници. Но знаеш ли какво имаха всички те общо?" Тя поклаща глава. "Никога не съм ги белязвал. Никога не можех да се накарам да го направя. Нещо ме спираше." Нея беше единствената, която бях обмислял да бележа, и все още не можех да разбера какво ме привлече към нея. "Тя е перфектна." Аеро звучи влюбен. Хващайки кутийката с крема, тя автоматично се изправя и повдига горнището си, за да ми покаже раната си. Издава малка въздишка, когато пръстите ми докосват кожата ѝ, и чувам сърцето ѝ да прескача удар, докато затваря очи. Имаше навика да прави и това. Страх я е да види какво се случва или може би се страхува да ме погледне в очите. Не можех да кажа. Пръстите ми спират над стомаха ѝ и тя задържа дъха си. "Дишай, Нея." Прошепвам и сърцето ѝ прескача удар отново. Тя позволява на дробовете си да се разширят и сълзи изпълзяват от ъгълчетата на очите ѝ. "Не искам да умра." Очите ѝ проблесват, впивайки се в моите. Беше първият път, откакто я срещнах, че наистина ме погледна. Дишането ѝ спира и устните ѝ се разделят леко. Нарастваща нужда се заражда в мен, нуждата да я направя моя, така че да не може да бъде поискана от никой друг. Как, по дяволите, можеше да ме кара да се чувствам така? "Партньор!" Изръмжава Аеро. "Невъзможно е, вълкът ѝ не присъства." Казвам му. "Партньор!" Повтаря той малко по-силно, ставайки все по-раздразнен. "Грешиш!" Сините очи на Нея все още са вперени в моите. Сълзите бяха спрели и веждите ѝ се спускат леко, докато ме зяпа. "Трябва да..." Промърморвам, обръщайки се. Бях напълно объркан от начина, по който ме гледаше, затова излизам от кабинета. "Върни се!" Изисква Аеро. "Върни се, трябва да я бележим!" Можех да го почувствам да се бута напред, опитвайки се да се освободи от моя контрол. Колкото повече бута, толкова повече се съпротивлявам, задържайки го затворен. Трябваше да изляза от къщата. Крачейки през двора, се насочвам към болницата на глутницата. Исках да знам какво друго беше казала Рейвън на Нея. Заспала на бюрото, тя е изненадана, когато я събуждам. "Какво, по дяволите, ѝ каза?" Тя завърта очи към мен. "Трябва да знае истината. Не е честно, ако не знае какво предстои." Тя разтрива очите си и се прозява. "Защо, да не би да е избягала?" "Не, тя е в кабинета ми." "Тогава няма никаква вреда." Тя свива рамене към мен. "Ако искаш моето мнение, тя е мила, различна от другите." "Добре съм наясно, защо мислиш, че я избрах?" "Защото е нашата партньорка." Промърморва Аеро ликуващо. Опитвам се да игнорирам коментара му, трябва да греши. Нейният вълк не присъстваше. Би било невъзможно да се разбере. Рейвън обикаля около бюрото, облягайки се на него и ми се усмихва. "Бях права, наистина харесваш тази, нали?" "Тя има име." Изсъсквам, обръщайки се на пети и тръгвайки. "Защо се бориш с това?" Пита Аеро, докато спирам пред къщата. "Как знаеш?" Прошепвам. "Когато ни погледна в очите. Вълкът ѝ е заровен дълбоко, но е силен. Мога да го почувствам. Може би дори по-силен от нас." Отваряйки вратата, все още можех да усетя странната ѝ миризма. Бях ѝ дал друга възможност да избяга, но тя все още беше тук. В кабинета тя седи на стол, прегърнала краката си към гърдите си. Аеро на практика крещи да я поискам за моя. Вместо това я питам защо все още е тук? "Не ми каза да ходя никъде." Тя държи очите си надолу и се чудех дали знае. "И няма къде да отида." "Разгледа ли вещите ми?" Прошепвам, оглеждайки документите на бюрото си. Не изглеждаше, че са били докосвани, но това не означаваше, че не са били. Тя поклаща глава към мен. Косата ѝ пада около лицето ѝ. "Не толерирам лъжи." Напомням ѝ. "Не обичам интригантки." Тя се мръщи. "Не погледнах, защото..." Тя прокарва зъби по долната си устна и бузите ѝ пламват. "Аз... не мога да чета." Това изобщо не беше това, което очаквах да каже. Другите щяха да измислят някаква луда лъжа. "Училище?" Тя поклаща глава. Трябваше да се досетя, че никога не е ходила. Не и ако е била робиня от шестгодишна. "Рейвън се опита да ме научи малко. Но не разбрах." Защо Рейвън не ми каза? Дали защото наистина харесваше и Нея? Защото никога не се беше интересувала от нито една от другите ми годеници. Всъщност тя мразеше всяка една от тях. "Разбирам." Прошепва тя. "Съжаляваш, че ме избра. Но моля те, не ме убивай. Мога да работя, мога да чистя, мога да направя всичко, от което имаш нужда. Просто моля те, не ме убивай." Издърпвайки я от стола, запечатвам устните си върху нейните.