Дейн Тя не ми вярваше. Нито педя от нея, което само засилваше въпросите ми относно миналото ѝ. Исках да знам всичко. Исках да я опозная отвътре и отвън. Исках да знам кой е преобърнал живота ѝ с главата надолу преди всички тези години и защо са решили да го стоварят върху едно дете. Докато Рейвън я преглеждаше, се обадих на Бета-та си, Ерик. Той наблюдаваше глутницата "Лунна светлина" и исках да знам дали е открил нещо нередно. Досега отговорът беше нищо, което само ме караше да се чудя колко много крият от света. Колко дълбоки бяха тайните им? Защото, докато Трей не се свърза с мен, никога не бях чувал за глутницата "Лунна светлина". Глутница, която живееше на по-малко от петдесет мили от нас. Чудех се дали Ния знае това. Казах му да се връща, походът на глутницата е тази вечер и той трябваше да бъде тук за това. Не можех да не забележа, че Ния не се беше усмихвала, откакто я срещнах. Нито веднъж странната ѝ миризма не се промени, за да покаже, че е дори малко по-щастлива. Нещо, което трябваше да променя, особено ако щеше да бъде моята партньорка. Прокарвайки ръка по корема ѝ, тя задържа дъха си и не ме поглеждаше, намирайки нещо друго, в което да се вгледа. "Страхуваш ли се от мен?" попитах директно, докато тя пускаше суитшърта си да падне. "Разбира се, че се страхува, само я погледни." промърмори Аеро, докато крачеше в ума ми. Виждам как хапе вътрешността на бузата си, докато мисли какво да каже. "Всички се страхуват." промърмори тя задъхано. Повдигнах вежда към нея. "Ти имаш най-голямата глутница. Водил си войни и си поглъщал други глутници. Убил си множество Алфи. Хората искат помощ от теб, ти не искаш от тях. Би било глупаво, ако не се страхувах от теб." Усмихнах се и почувствах радостта на Аеро заедно със собствената си. Бяхме работили усилено, за да станем Алфата, който сме. Ния беше по-умна, отколкото брат ѝ я представяше. "Това не исках да кажа. Знам позицията си в света. Говоря за теб. Ти, Ния, страхуваш ли се от мен?" Бързо очите ѝ се насочиха към земята. Иска ми се да не го правеше. Можех да се взирам в тях цял ден. "Аз не съм като тях," обявих, когато мълчанието ѝ продължи. Никога не бих паднал толкова ниско, колкото тях. Никога не бих бил жена за моя изгода. "Имало ли е и други като теб?" Обикновено, където имаше един, имаше и множество други, скрити от погледа. Тя поклати глава. "Само аз." Това правеше нещата сто пъти по-зле, знаейки, че само са я наранявали. Че всички останали са били смятани за по-висши от нея, когато тя носеше кръв на Алфа. "Ти си единственият човек, който никога не трябва да се страхува от мен. Искам да знаеш това." Тя издърпа ръкавите на суитшърта надолу над ръцете си. Скривайки повече от себе си от мен. До вечерта тя все още не беше проговорила първа. Всеки разговор идваше от мен и винаги завършваше с кимане или поклащане на главата. Беше почти невъзможно да я разгадая, но обичах предизвикателствата. "Трябва да спиш," промърморих, насочвайки я към стълбите. Тя нямаше Вълк и нямаше да може да се присъедини към нас за похода на глутницата. Сините ѝ очи се преместиха към големия часовник, висящ на стената, но тя все още държеше устата си затворена, запазвайки мислите си за себе си. Тя ме последва през къщата обратно към спалнята ми. Позволявайки ми да нанеса крема отново върху корема ѝ. Точно както преди, тя задържаше дъха си, само че този път не изглеждаше толкова уплашена, колкото беше по-рано, и ме наблюдаваше, вместо да затваря очи. "Лека нощ," промърморих. Докато се навеждах да я целуна по бузата, тя се напрегна и сърцето ѝ започна да бие лудо. Очаквах да избяга, но тя остана вкоренена на място, очите ѝ бяха здраво затворени. Тя издаде лека въздишка, докато се връщах към вратата. "Тръгваш си?" прошепна тя, изненадана. "Тази вечер е пълнолуние. Водя похода на глутницата. Ще се върна след няколко часа, но най-вероятно ще спиш." "Поход на глутницата?" промърмори тя, веждите ѝ се сключиха. "Знаеш ли, когато глутницата отива на голям лов заедно." Очите ѝ се разшириха, колкото повече говорех. "Лунна светлина не правят походи на глутницата?" Доколкото знаех, всички го правеха. Тя поклати глава. Подарих ѝ успокояваща усмивка. "Ще свикнеш с тях. Поспи си. Защото, когато си върнеш Вълка, ще се присъединиш към нас." Докато започвах да затварям вратата, тя остана на същото място, втренчена в мен, объркана. Аз все пак си тръгнах. Долу намерих Ерик и Дженсън да ме чакат. "Как върви с новото момиче?" попита Дженсън, разкопчавайки ризата си. "Ния остава, а Лунна светлина не правят походи на глутницата," промърморих, обмисляйки думите на Ния. "Сериозно ли?" попита Ерик. "Мислех, че това е стандарт навсякъде. Всички Вълци са овластени в нощта на пълнолуние и това е най-доброто време за лов." Намръщих се на Ерик, "Сигурен ли си, че не си видял нещо необичайно?" "От моята позиция те се държаха точно като всички останали. Някои отидоха на работа, други останаха и тренираха, трети прибираха реколтата си." Той повдигна вежда към мен. "Защо, какво мислиш, че крият?" "За начало, кой е убил родителите на Ния." "Трей?" предположи Ерик. "Не мисля, че Трей е достатъчно умен, за да направи това. Идиотът дори не си направи труда да прочете договора." промърмори Дженсън. "Мисля, че трябва да им гостуваме утре," предложи Дженсън. "Да ги изненадаме?" промърморих. "Понякога е по-добре, когато не знаят, че идваме!" "Вярно. Трей беше бесен от пристигането ми." Когато ловът свърши, потвърдих с Ерик и Дженсън в колко часа ще тръгваме, преди да се кача горе да се изкъпя. Промушвайки се тихо през вратата на спалнята, бях щастлив да видя Ния да спи дълбоко в леглото. Наполовина очаквах да не я видя. Мислех, че може да е използвала възможността да избяга. Вместо това, тя се беше свила на малко кълбо, прегръщайки възглавница, все още в анцуга, който ѝ бях дал по-рано. Тя не се събуди, докато се къпех, дори не помръдна, когато включих светлината. Почти сякаш беше свикнала да спи в затворено пространство, по всяко време на деня. Изсушавайки се, се качих в леглото при нея. Придърпвайки малката ѝ, слаба рамка към себе си. Тя издаде няколко смешни звука, докато започваше да се събужда, но бързо заспа отново. Събуждайки се преди нея, не можех да не я наблюдавам как спи. В някакъв момент през нощта тя се беше претърколила, обърната към мен. В ранната сутрешна светлина можеше да се видят бледи пръски лунички по носа ѝ. Тя ахна, внезапно сядайки изправена и разтривайки очите си. "Къде съм?" "Ния, ти си в моята глутница, помниш ли." Сините ѝ очи се заключиха в моите, преди да се преместят надолу, към голия ми гръден кош и след това към чаршафа, който едва ме покриваше. "Ти... Ти гол ли си?!" Имаше руменина по бузите ѝ, която не я караше да изглежда толкова крехка. "Предпочитам го така, особено в собственото си легло," ухилих се аз. Тя се потупа, проверявайки дали все още носи дрехи, и въздъхна облекчено, когато осъзна, че все още е напълно облечена. "Можем да я съблечем." промърмори Аеро. "Можем да ѝ покажем какво наистина искаме." "Трябва да го направим по-бавно." промърморих в отговор. "Тя не е като никой от другите." Аеро се намръщи на коментара ми, оттегляйки се в задната част на ума ми. За щастие, с остаряването си бях станал по-добър в това да го държа под контрол. Ния прекоси стаята, затваряйки се в малката стая с тоалетната. Можех да я чуя да си мърмори нещо за това да се държи. "Когато си готова," извиках, "трябва да сложим крема ти." Десет минути минаха, преди да се появи. Тя ме изгледа, докато дърпах черна тениска. "Ерик, Дженсън и аз имаме работа за вършене. Ти ще останеш тук." Грабнах кутията с крема и ѝ махнах да вдигне горнището си. "Сама?" попита тя, гласът ѝ трепереше, докато навиваше горнището си. "Сама," потвърдих. "Е, ще има и други тук, така че не съвсем сама." Ръката ми се задържа малко по-дълго на корема ѝ. "Тя е точно тук." изръмжа Аеро. Сваляйки ръката си, Аеро се цупеше. Той искаше да докаже нещо. Да я обяви за наша, за да сложи най-накрая край на слуховете около нас.