Нея. – Аз... аз не знам какво е Кръв от Вълчебиене? – прошепвам аз. Той се намръщва. – Брат ти каза, че знаеш разликата между растенията. – Аз... – Нямах отговор. Не можех да си спомня, не напълно. – Кръв от Вълчебиене е Вълчебиене, подхранвано от нашата кръв. Листата ще имат червен оттенък. Не мога да си представя, че дете би знаело какво е, защото не се отглежда свободно. Историята на брат ти не се връзва. – О. – Няма да спра, докато не разбера кой е направил това, Нея. – Червените му очи се присвиват. – Ще ги накарам да платят за страданието, което си изтърпяла. – Той сяда на ръба на бюрото си и ме оглежда. – В момента трябва да се видиш с някого за инфекцията. Държах устата си затворена, все още се опитвах да осмисля новината му, че съм била нагласена. Защо брат ми никога не се беше замислял за това? – Ела, ще ти покажа нашата спалня. Можеш да се изкъпеш, преди да се видим с лекаря на глутницата. Замръзнала на място, не помръдвам. Дали той току-що каза „нашата спалня“? Като в смисъл, че ще делим спалня? Предполагам, че си мисли, че може да прави секс с мен, когато си поиска, ако съм негова договорна булка. Тръпка преминава по гръбнака ми при мисълта за това. Поглеждайки нагоре, виждам, че ме наблюдава. Той стои на отворената врата и ме чака. Уверявайки се, че роклята ми ме покрива, аз излизам в коридора. Наоколо нямаше никой и коридорите бяха тихи. Докато се движехме, Алфа Дейн ми казваше каква е всяка стая, но изглеждаше по-скоро съсредоточен върху това да ме заведе в спалнята. Неговата спалня е огромна, с масивни прозорци, точно като останалата част от къщата. Леглото стоеше притиснато до стената. Наоколо му висяха тънки завеси от тавана, но бяха вързани отзад на всеки стълб на леглото. Това, което ме изненада най-много, беше, че ваната и душът бяха в една и съща стая. Само тоалетната беше в малка стая отстрани на душа. Никаква поверителност, въобще. Въпреки че, изглежда, не го интересуваше. Той ме кара да подскоча, когато усещам топлото му дишане по кожата си. – Няма нужда да се страхуваш. Може би не мога да го помириша, но той би могъл да усети промените в емоциите ми. Пресичайки стаята, той отваря стъклената врата на душа и го пуска. В момента, в който затваря вратата, парата от душа бързо замъгля стъклото. И все пак, аз се страхувам. Той не ми даде никаква представа какво очаква от мен. – Хей, – грубите му пръсти повдигат лицето ми нагоре. – Това сме само ти и аз и засега ще те оставя да се изкъпеш на спокойствие. Отдалечавайки се, той изважда телефона си от джоба си и се занимава с него, преди да го постави на нощното шкафче. – Алармата е настроена за десет минути. Ще се върна тогава. Ще ти донеса нещо за обличане, така че просто остани с кърпата. Разбираш ли? Той ме гледа, чакайки отговор и аз просто кимам. Десетминутен душ. Имах късмет, ако получавах минутен душ у дома и водата винаги беше студена. Той се придвижва към вратата и с ръка, облегната на дръжката на вратата, ме поглежда през рамо. – Иска ми се да говореше повече, Нея. Алфа Дейн ме оставя на мира и аз се втурвам към душа, сякаш съм в някаква фантастична земя и всичко това е сън. Може би беше, може би щях да се събудя в мазето на дома си. Миризмите на сапуните и шампоаните са божествени, докато ги втривам в себе си. И косата ми никога не се е чувствала толкова чиста. Раната на стомаха ми пареше, когато горещата вода я удари, но не ме интересуваше, заслужаваше си. Някой в стаята се прокашля и аз замръзвам. Благодаря на парата, че ме държи полускрита. – Нея, готова ли си? Алармата звънна преди пет минути. – Гласът на Алфа Дейн звучи по-силно тук. Бях толкова погълната от свободата на един обикновен душ, че дори не бях чула алармата или Алфата да се връща в стаята. – Идвам, – промърморвам, изключвайки водата и увивайки кърпа около себе си, за да скрия гнусотията отдолу. Излизайки, вече виждам, че разкъсаната ми рокля, бельото и износените сандали са били премахнати от пода. Алфа Дейн седи в края на леглото с нещо, което изглежда като сгънати дрехи в скута му и чифт маратонки. – Не е много, тъй като нямаме никой с толкова малка талия като теб. – Той се усмихва, докато ми подава дрехите. Съвпадащи тъмносини суитшърт и анцуг. – Ще трябва да минеш без бельо засега. Трябва да е тук още утре сутринта. Той ме наблюдава с повдигната вежда, докато аз обличам анцуга и придърпвам суитшърта над главата си, преди да махна кърпата. Може би беше свикнал жените да се парадират пред него или да се хвърлят върху него, защото има власт, но аз не бях такава. – Да тръгваме. – Той се изправя и този път го последвам. Нещо ми подсказваше, че ако не прегледам тази рана, това ще го вкара в лошо настроение. Лекарят на глутницата беше млад, за разлика от този у дома, който беше стар и се страхуваше да позволи на някой да го замести. Тя ни се усмихва, когато влизаме в болницата на глутницата, и увива тъмната си коса на кок. – Рейвън, това е Нея. – Алфа Дейн ме представя с усмивка. Държа очите си ниско, докато чувам Рейвън да казва: – Алфа Дейн, какъв е проблемът, освен странната миризма, която е донесла със себе си. Не звучеше като обиден коментар, както бях свикнала, а по-скоро като коментар на любопитство. – Тя ще ти каже сама, когато си намери езика. – Имам рана – прошепвам аз. – И не се лекуваш? – пита Рейвън объркана. – Нямам Вълк. – Мразех да го казвам. Това беше просто постоянно напомняне, че не се вписвам. – Нейният Вълк беше вързан, когато беше дете. – казва й Алфа Дейн. – Затова и миризмата й е странна. Нейният Вълк е там, заключен, чака да бъде освободен. Очите ми потрепват нагоре само за да го намерят да ме гледа право в очите. Винаги съм вярвала, че Вълкът ми е изчезнал. Не че е бил затворен. Тъмните очи на Рейвън се спират върху мен. – Уау, добре. – Тя хваща ръката ми. – Насам, нека да погледнем тази твоя рана. Тя ме води в празна стая и ме моли да легна на леглото и да й покажа раната си. Повдигайки суитшърта, достатъчно, за да може да види раната. Очите й се разширяват, проблясък на гняв преминава през тях, докато оглежда заразената рана и натъртванията, които я заобикалят. Пръстите й внимателно натискат около раната. – Преди колко време? – Преди няколко дни – промърморвам аз, въпреки че не бях сигурна. Всяко биене се сливаше в друго. Всеки ден, в който не бях бита, беше добър ден. Рейвън клати глава. – Това е от преди повече от няколко дни, инфекцията е имала поне седмица да се развие. – Нея, трябва да ни кажеш истината – заповядва Алфа Дейн. – Не знам. – НЕЯ! – Дълбокият му глас кънти през мен и аз затварям очи, страхувайки се от гнева му. Гневът носеше наказание, наказанието носеше болка. – Кълна се, не знам. Биенето, то се случва толкова често, че просто сякаш... никога не съм без синини. Настъпва тишина, страхувах се да отворя очи. Алфа Трей беше казвал отново и отново, че ако някой разбере, ще превърне живота ми в мизерия, повече отколкото вече беше. Преди се чудех кой би могъл да разбере истината, която вече не знае. Сега ето ме, седя в болницата на друга глутница, разкривайки тъмната си тайна. – Излекувай я! – извиква Алфа Дейн след това, което изглежда като цяла вечност. Той излиза ядосан от стаята, изваждайки телефона си от джоба си. – Ще трябва да простиш на брат ми. Темпераментът му е кратък, особено когато става въпрос за неща като това – промърморва Рейвън, докато внимателно оглежда раната ми. – Твой брат? – прошепвам аз, отваряйки очи. – А, виждам, че те е информирал. Предполагам, че не ти е казал, че Дженсън също е наш брат? Поклащам глава, предполагам, че Дженсън е бил един от мъжете, които са дошли в къщата на брат ми. Тя се кикоти. – Дженсън се смята за Гама на нашия брат. – Гама? – Никога не бях чувала за този термин. – Да, и Алфа Дейн има любов/омраза към мен, че работя тук. Той иска да представлявам семейството ни, но знае, че в това съм добра. – Тя хваща бурканче с крем от шкафа. – Сега това трябва да се прилага три пъти на ден. Трябва да изчисти инфекцията, ако не се е променила след няколко дни, ще погледна отново. Брат ми те чака отвън. – Благодаря – промърморвам аз, вземайки бурканчето с крем от нея. Погледнах етикета, но не можех да го прочета. Никога не се бях научила да чета. Тя кима с глава към мен, докато аз бързам да изляза и да намеря Алфа Дейн по телефона, който се кара на някого. Той затваря веднага щом ме вижда и пита какво е казала Рейвън. – Крем, три пъти на ден. – Показвам му бурканчето и той го взема от мен. – Добре, ела. – Той крачи напред и аз трябва да тичам, за да го настигна. Следвам го през къщата и в офиса. – Покажи ми. – заповядва той, сваляйки капака на бурканчето. Нямаше да подлежи на обсъждане, не и когато беше използвал същия тон преди малко, преди да разкъса роклята ми. Бавно повдигайки суитшърта си, той кляка пред мен и внимателно намазва раната със студения крем. – Не искам да ме лъжеш, Нея. Никога. Ако не можеш да си спомниш, това е, което трябва да ми кажеш. Ясно ли е? Не искам да гадая какво имаш предвид. – Добре. – Не можех да кажа нищо друго, бях прекалено фокусирана върху топлината на ръцете му. Едната се притиска към долната част на гърба ми, придържайки ме стабилно, докато другата внимателно втрива крема в раната ми. Досега единственото докосване, което бях получила от друг мъж, беше биене. – Спри да си задържаш дъха. – казва ми той, изправяйки се на крака. – Няма да те нараня. Изглеждаше невъзможно да се повярва предвид моята история. Действието, думите, идващи от него. Просто не се чувстваше реално.