Нея. — Знаеш ли, брат ми наистина те харесва — усмихва се Рейвън и пъха кифличка в устата си. Очите ми се стрелват към нейните през масата за закуска. Тя беше на смяна да ме пази, докато Алфа Дейн изпълняваше онези задачи, които спомена. Очевидно коментарът ми, че съм сама, го беше накарал да се преразгледа. Не ми беше казал къде отива и аз не попитах. Не смятах, че е мое място. — По-хубава си от последното момиче — промърморва Рейвън, отвличайки ме от мислите ми. — Последно момиче? — едва не се задавям със сока си. — Ти си неговата уговорена партньорка, нали? Кимвам с глава. — Наистина ли мислеше, че си първата? Не беше нещо, което ми беше минавало през ума. Бях по-загрижена за това какво щеше да ми направи Алфа Дейн. Не беше направил никакъв ход, освен да ме придържа до себе си, докато спяхме. Не беше опитал да пъхне ръка между бедрата ми. Не беше настоял да спя гола, нищо. И това само влошаваше нещата. Чакането на неизвестното. Не изглеждаше като мъж, който би чакал. — Да се надяваме, че ще останеш — добавя тя и посяга към друга кифличка. — Ще остана? — не бях свикнала с тези фрази или с начина, по който ми говореше толкова непринудено. Заповеди и злоупотреби, това беше, с което бях свикнала. — Вероятно не аз трябва да ти казвам това, но трябва да си подготвена — поема дълбоко въздух тя. — Брат ми търси своята партньорка от дълго време. На двадесет и осем е. Още няма наследник. Другите, те не остават повече от няколко седмици, някои бягат. Някои са убити — казва ми тя и свива рамене, сякаш това е нормално. — Защото не ще му дадат наследник? Тя поклаща глава. — Защото губи интерес. — Защо ми казваш това? — шепна аз. Предпочитах да не знам дали ще бъда убита. — Има нещо в теб. Той те гледа по различен начин. Видях го в болницата. Думите ѝ не ме карат да се чувствам по-добре. Всички ме гледаха по различен начин. Винаги са ме гледали заради странната ми миризма. — Най-голямата ти грижа ще бъде, ако си намери истинската партньорка — промърморва тя. Бета Кайл беше моят истински партньор и ме отхвърли в момента, в който навърших осемнадесет. Нахлу в мазето посред нощ и изкрещя отхвърлянето си към мен. Би ме до насиня, докато не приех отхвърлянето му. — Имаш партньор, нали? Мога да разбера по начина, по който очите ти току-що трепнаха. — Имах — шепна аз. — Той ме отхвърли — спомням си болката от този момент и не само от побоя. Сякаш сърцето ми беше изтръгнато от гърдите. И тъй като бях усетила връзката, брат ми ме беше вързал за втори път. Тогава спрях да мога да лекувам като всички останали. — Знам какво е това. Моят ме отхвърли — въздъхва тя. — В момента, в който разбра от коя глутница съм и кой е брат ми, не искаше нищо общо с мен. Както и да е, както казах, брат ми май те харесва, повече отколкото е харесвал някоя от другите жени. Трябва ли това да ме прави щастлива? Знаейки, че може би ще издържа малко по-дълго от другите. Защото ме харесва, може да ме запази като ценно притежание. Рейвън ме взема със себе си в болницата. Тя трябваше да работи и очевидно Алфа Дейн ѝ беше казал да не ме изпуска от поглед, освен ако не е за да използвам банята. Може би си мислеше, че ще бъда като някои от другите му булки и ще избягам. Сякаш имах енергия да направя това. Никой не влиза в болницата. Рейвън прекарва по-голямата част от времето в правене на инвентаризация. Почти изглеждаше безсмислено да има болница за глутницата. Никой не се нуждаеше от нея, всеки можеше да се излекува. — Хей — усмихва се тя, докато идва към мен. — Ще бъда тук още известно време, така че ти донесох малко боклучави списания за четене. Рейвън ги изсипва на масата пред мен с усмивка, докато аз просто ги гледам. Нямах представа кои са хората на снимките, нито имах представа какво е написано за тях. — Не е твоето нещо? — пита тя любопитно. Поклащам глава, не исках да призная друга тайна. Тя ме гледа от другата страна на плота, очите ѝ бавно се стесняват в процепи. — Не можеш да четеш, нали? Как разбра? Поклащам глава, чувствайки как бузите ми пламват. — Предполагам, че не си ходила на училище? — Не — беше толкова срамно да го призная. Кое двадесет и две годишно момиче не може да чете или пише? — Брат ми знае ли? — Не. — Е, поне сега имам какво да правя, освен да броя — усмихва ми се тя и сяда на стол до мен. Минаха часове и все още не го схващах. Но тя беше търпелива и продължаваше да опитва. Изведнъж тя грабва парчетата хартия и ги разбърква всичките в купчина и ги пъха в едно от чекмеджетата. — Брат ми се върна. — Откъде знаеш? — Неща от глутницата. Секунди по-късно вратите се отварят. Алфа Дейн се движи към нас. Изглеждаше ядосан. Пурпурните му очи бяха по-тъмни от обикновено. Веждите му се бяха свили и цялото му внимание беше насочено към мен. — Трябва да поговоря с партньорката си! — изръмжа той на Рейвън. — Разбира се — промърморва тя и бързо избягва, оставяйки ме сама с него. Той изчаква тя да излезе от погледа и се обръща към мен. Очите ми се спускат към земята, докато гласът му ехти из болницата. — Къде е Трей? — Какво? — Трябва ли да се повтарям? Устата ми се отваря, за да му кажа, че не разбирам, но не ми се отдава възможност да говоря. — Нямаше никой там, Нея. Никой — чувствам погледа му върху мен. Това нямаше никакъв смисъл. Как може да няма никой? — Къщите са празни. Къщата на глутницата е празна. Къде са отишли, Нея? Поклащам глава объркана. — Ти... ти отиде да видиш брат ми? — шепна аз, отказвайки да срещна погледа му. — Всичко това беше ли лъжа? — посочва той към мен. — Подготовка, за да можеш да събереш малко мръсотия за мен? — беше толкова ядосан. — Какво иска Трей? Затварям очи, както винаги правя. Беше по-лесно, ако не виждах побоя да идва. — НЕЯ! — пръстите му хващат брадичката ми. — Казах, че никога няма да трябва да се страхуваш от мен. Но това беше, когато вярвах, че ти помагам. Отвори си шибаните очи и ме погледни! Сълзи се процеждат от затворените ми очи. Рейвън грешеше, това щеше да бъде краят за мен. Отваряйки очи, пурпурните му очи ме гледат. Бавно лицето му започва да омеква. — Не знаеш за какво говоря, нали? — Не — промърморвам аз. Той пуска брадичката ми. — Глутницата е празна! — Изоставена? — шепна аз. — Не, нищо не е изчезнало, всичко е все още налице, но нямаше Вълци никъде. Беше сякаш просто са изчезнали и повярвай ми, ние ги търсихме. Каза, че не правят бягства на глутницата, но те явно правят нещо. — Не знам — преглъщам. — Никога не съм напускала глутницата до вчера. Аз... никога не съм ходила по-далеч от градините — намръщвам се. — Но понякога къщата беше празна. Ако не бях заключена, щях да крада парченца храна. — Колко често? — пита той. — На всеки няколко месеца, мисля. Ако не бяха моментите, когато къщата беше празна, което ми позволяваше да крада храна, вероятно щях да умра от глад преди години. — Никой не говори за това? Поклащам глава. — Сигурна ли си, Нея? — Може би, просто не когато съм наоколо. Изведнъж той протяга ръка към мен. — Ела, прибираме се. Голямата му ръка обгръща малката ми ръка, докато ме издърпва от стола и ме притиска към гърдите си. Ръцете му се заключват плътно около мен, изстисквайки въздуха от дробовете ми. — По-добре да не ме лъжеш, Нея. Не толерирам лъжци. — Обещавам — шепна аз, опитвайки се да игнорирам болката от раната си и вместо да гледам настрани, не можех да се сдържа да не го гледам. Дори и без моя Вълк в момента, можех да почувствам силата му и тя беше изключително опияняваща.