Хенри Мур отвори вратата на колата и излезе без отговор. Движенията му бяха леки, но елегантни. Явно не беше обикновен човек. Хенри Мур си тръгна набързо, сякаш имаше нещо неотложно. Имаше чувството, че е виждал тези очи и преди. — Тате! — малката Номи внезапно се изправи. В унеса си, тя видя висока фигура, когато леко отвори очи, и той ѝ се стори като бащина фигура. Тази фигура стоеше изправена и твърда с естествена елегантност. Сърцето на Моник Зандер се сви леко, слушайки вика на малката Номи и забелязвайки трепването на отдалечаващата се фигура. … Бар "Блус", преди пет години. — Страхотно е, че влезе в най-добрия университет тук, сестро. Родителите ми са във възторг, особено татко. Толкова се зарадва, че щеше да използва мегафон, за да те покаже на съседите, ако можеше, наистина ги накара да се гордеят — Ивон Зандер изви устни в усмивка на нежното си лице. — Ивон, тук е твърде шумно. Да се прибираме! — Моник Зандер се намръщи. В бара беше твърде шумно. Ивон Зандер беше поканила нея и приятелите си в бар, за да отпразнуват приемането ѝ в университета. — Сестро, ти наистина не ходиш по барове, просто опитай и се забавлявай — Ивон Зандер придърпа Моник Зандер да седне. — Това е техният фирмен коктейл, сладък е, доста е хубав. — Аз не пия — Моник Зандер веднага вдигна ръце, за да откаже. Наистина, тя никога не пиеше. — Хайде, в него няма много алкохол, няма да се напиеш от това. Не бъди киселчо. — Точно така — подкрепиха я и другите. Моник Зандер прие коктейла и го изпи на един дъх, тъй като не искаше да разочарова другите. Наистина беше сладък и приятен. Приятелите на сестра ѝ вдигаха тостове отново и отново. След няколко питиета ѝ ставаше неприятно замаяно. — Ивон, да се прибираме — главата на Моник Зандер се въртеше. — Мама ще те убие, ако се прибереш така. Един мой приятел каза, че има стая на горния етаж, в момента не е там, трябва да отидеш да си починеш — Ивон Зандер повдигна вежда, с нотка на забавление в очите си. — Добре — Моник Зандер се намръщи, тъй като се колебаеше. Въпреки това, тя си помисли за последствията, ако леля ѝ я види в това състояние. Щеше да има късмет да се отърве само с мъмрене, най-вероятно щеше да бъде изгонена от къщата. — Ще те заведа там — Ивон Зандер набързо поведе Моник Зандер към асансьора. Моник Зандер нямаше време да мисли. В края на краищата, умът ѝ беше замъглен. Тя позволи на Ивон Зандер да я води, докато я следваше в унес. Моник Зандер беше хвърлена на леглото веднага щом стигнаха до стаята. Чувстваше се наистина неудобно; тялото ѝ беше слабо. — Скоро ли пристигаш? Сестра ми е в стая 1201, побързай. О, не забравяй да направиш снимки. Моник Зандер се канеше да подремне, когато чу гласа на Ивон Зандер в унеса си. Тя се събуди малко от шока. Тя се опита да седне. Не можеше да повярва на ушите си. Независимо дали това, което чу, беше вярно, единственото, за което можеше да мисли, беше да избяга от стаята. Въпреки че коктейлът беше сладък, послевкусът беше доста силен. Устата ѝ беше суха и мозъкът ѝ вече не можеше да функционира. Сякаш безброй мравки пълзяха под кожата ѝ, тя нямаше никаква енергия. Моник Зандер се насили да стане и се заклатушка към вратата. Докато се обръщаше към стълбите, тя можеше да чуе неясно груб мъжки глас: — Къде е тя? Ужасена, тя забърза нагоре по стълбите. Тя губеше съзнание малко по малко. Усещаше, че някой я преследва отзад. Насили се да се изправи и се движеше напред усилено, подпирайки се на стените. Внезапно падна във врата. Подсъзнателно затвори вратата зад себе си. Облегна се на вратата и се задъха. — Има ли някой тук… Вода… Трябва ми вода… — Моник Зандер поклати глава и тръгна напред, докато мърмореше. Трябваше ѝ вода за сухото си гърло. Светлините в стаята бяха изключени, беше пълна тъмнина. Внезапно си изви крака и падна напред. — Трябва ми вода… — главата на Моник Зандер се въртеше като луда. — Хм… — "Какво е това? Толкова е хладно, чувства се хубаво." — Кой…? — чу се студен и тържествен глас. Моник Зандер едва различаваше чифт очи, подобни на орлови, в тъмнината. — Вода? Хм, искам малко вода. Много съм жадна. Умът на Моник Зандер беше замъглен. Въпреки това, хладината, която чувстваше, ѝ действаше успокояващо, тя не можеше да се сдържи… — … — Мъжът забеляза странното състояние на момичето. — Горещо… Не се чувствам добре… Помогнете ми… — Моник Зандер губеше съзнание. Чувстваше се ужасно, сякаш хиляди червеи я гризяха. Някой искаше да ѝ навреди, и това не беше никой друг, а сестра ѝ. — Моля… Трябва ми малко вода… — повтори Моник Зандер, докато ръцете ѝ започнаха да докосват хладния предмет под нея. "Какво е това?" Моник Зандер не беше сигурна къде е паднала, но имаше чувството, че под нея има човек. Искаше да отвори очи, за да погледне, но в стаята беше пълна тъмнина. Докато губеше съзнание, искаше да се изправи, но нямаше енергия. Опита се да се подпре с ръка, преди отново да се срине. Мъжът стисна устни, сякаш се опитваше да сдържи нещо. След това, сякаш времето прескочи напред. Дойде утрото. Слънцето грееше през завесите. Моник Зандер отвори очи бавно. Тялото я болеше навсякъде, във въздуха се носеше хладен аромат. Тя погледна объркано наоколо, беше голям апартамент. Заобиколена от плътни завеси, тя едва виждаше слънчевата светлина. Спомените ѝ от предната нощ постепенно се появиха в ума ѝ. Паникьосана, тя обърна чаршафите, за да се провери. Беше напълно гола. Имаше синини по цялата ѝ светла кожа. Беше напуснала лъвската бърлога, само за да влезе доброволно в друга вълча! Моник Зандер искаше да плаче, но нямаше сълзи. Тя стана бързо от леглото и избяга от сцената. Дори не посмя да погледне мъжа до себе си. Тя си спомняше само неговите студени меки устни и неговите орлови остри очи. — Мамо, това татко ли е? — попита малката Номи Моник Зандер, докато се взираше в отдалечаващата се фигура. Нежният глас на дъщеря ѝ я върна от спомените ѝ. Моник Зандер отпусна намръщените си вежди, обърна се и погледна малката Номи с любов. — Мама ще работи по-усилено, за да си вземе кола. Когато това стане. Мама може да те извежда да играеш всеки ден и тогава можем да се срещнем с татко, добре ли е? — Моник Зандер се усмихна леко, докато галеше главата на Номи. Тя можеше да си представи радостното лице на малката Номи, когато най-накрая можеше да срещне баща си. — Добре — малката Номи повдигна глава и мигна с копнеж. Тя искаше да има татко като другите деца и мъжът току-що наистина приличаше на нейния татко. — Ако не можем да го намерим, можем ли да накараме мъжа току-що да бъде мой татко, мамо? Той е наистина красив! — Номи завъртя кръглите си очи и попита. Ако можеше да бъде неин татко, другите деца щяха да ѝ завиждат толкова много. — Разбира се, каквото кажеш, добре ли е? — Моник Зандер се забавляваше, но се съгласи. Как можеше някой толкова красив да бъде той? Проблемът беше, че нямаше представа как изглежда. Нотка на безпомощност проблесна в ясните ѝ очи. Моник Зандер остави малка целувка на челото на Номи: — Добро момиче, поспи още малко, добре ли е? — Да, мамо — Номи върна целувка на майка си, нагласи мъничкото си тяло за удобство и затвори очи. Гледайки умната си малка Номи, сърцето на Моник Зандер беше топло. Тя запали двигателя на колата си и изчезна в безкрайната нощ. … На следващата сутрин слънцето грееше през прозорците и се приземи на лицето на Моник Зандер. Майчината усмивка винаги беше толкова топла. — Мамо, какво готвиш? Мирише хубаво — Номи повдигна глава и погледна майка си с големите си кръгли очи, изглеждаше, че ще се оближе. — Яйце на очи, любимото ти — Моник Зандер щипна кръглия розов нос на малката Номи с любов. — Мамо, ти си най-добрата! Обичам те! — малката Номи изви мъничката си розова уста и изпрати въздушна целувка на Моник Зандер. — Мама трябва да ходи на работа. Ще се върна до обяд, за да ти приготвя хубав обяд. Не отваряй вратата на непознати, добре ли е? — Моник Зандер прие целувката ѝ, докато вземаше парче месо за малката Номи. — Добре — малката Номи повдигна ъглите на устата си, за да образува сладка усмивка. Майка ѝ ѝ беше мърморила за това много пъти и тя го беше втълпила в съзнанието си досега. Все пак обеща.