„По-късно ще отидем на гости у прачичо ти. Мама купи гривната като подарък за пралеля ти, тъй като отдавна не бях там.“ Моник Зандър държеше пухкавата ръка на малката Номи, докато излизаха от бижутерията. „Прачичо?“ Огромните блестящи очи на малката Номи върху пухкавото ѝ лице бяха изпълнени с любопитство, докато гледаше Моник. Чу майка ѝ да го споменава веднъж или два пъти, но никога преди не го беше срещала. „Да, прачичо ти е мой чичо. Той ме приюти, когато бях малка, и се отнасяше много добре с мен.“ Моник сведе поглед, за да срещне погледа на малката Номи, докато обясняваше с нежна усмивка на бледото си лице. Сърцето ѝ се изпълни с топлина, когато си помисли колко мил беше чичо ѝ с нея, когато беше малка. Малката Номи въздъхна с малката си устна. Ако наистина се отнасяше добре с нея, защо никога не я посещаваше? Майка ѝ беше изключително лесна за угаждане. „Прачичо ти се държеше добре, защо даваш гривната на пралеля си?“ Малката Номи искаше да изрази мнението си, че майка ѝ трябва да бъде мила само с прачичо си, тъй като той е този, който е добър с нея. Можеше просто да игнорира останалите. Малката Номи беше интелигентно дете и можеше да предположи, че са отишли ​​в къщата на досадната жена преди няколко нощи. „Пралеля е съпругата на прачичо ти, разбира се, че трябва да ѝ купя подарък! Тя беше добра и с мен.“ Моник се опита да убеди раздразнената малка Номи, въпреки че беше добре запозната с истината. Чичо ѝ наистина се тревожеше за нея, така че никога нямаше да ѝ създава проблеми. От друга страна, леля ѝ не беше роднина с нея и тя имаше слабост към Ивон Зандър. Моник не можеше да гарантира, че леля ѝ няма да се държи лошо с нея по настояване на Ивон. Тя не искаше малката Номи да понесе гнева ѝ, тъй като и тя щеше да бъде там. Те продължиха да пазаруват известно време. Моник купи плодове, преди да излезе от супермаркета с дъщеря си. Малката Номи внезапно спря. Моник се обърна, за да провери дъщеря си, и погледна накъдето гледаше тя. Следвайки погледа ѝ, видя изискан ресторант пред тях. Няколко деца се наслаждаваха щастливо на сладолед навън, сладоледът изглеждаше вкусен. Малката Номи продължи да стои там, докато се взираше. След това несъзнателно облиза устни, сякаш и тя яде. Моник искаше да заведе малката Номи някъде хубаво за храна, тъй като рядко я водеше да пазарува. Ресторантът обаче беше прекалено екстравагантен. Интериорът на ресторанта беше уникално стилен и всички клиенти вътре изглеждаха като хора от висшата класа, съдейки по луксозните си облекла. Сервитьорките в ресторанта носеха вкусни деликатеси на сребърни подноси. Всеки можеше да се лигави само като ги погледне. Моник беше объркана вътре. Тя стоеше там и се оглеждаше известно време. „Мамо, хайде да тръгваме. Можем да хапнем някъде близо до улицата“, дръпна малката Номи за ръкава на майка си. Деликатесите наистина ѝ харесаха, изглеждаха толкова апетитни, сякаш щяха да се топят в устата ѝ. Почти ѝ потекоха лигите само като ги погледнеше. Тя обаче разбираше, че не бива просто да харчи трудно спечелените пари на майка си, тъй като тя спестяваше, за да си купи кола. Въпреки това не можеше да си тръгне, защото храната изглеждаше вкусна. Гледайки очите на дъщеря си, които светеха, когато се взираше в сладкишите, Моник усети как сърцето ѝ се свива. Дъщеря ѝ беше страдала много заедно с нея. „Хайде да ядем тук. Така или иначе нямаме достатъчно пари, за да си купим кола. Мога да приема още поръчки през следващите вечери след това“, Моник погледна малката Номи с усмивка. Искаше тя да е щастлива в специалния им ден. „Наистина ли? Мога ли да ям тук?“, попита малката Номи, а светлите ѝ очи блестяха от вълнение. Тя беше умно момиче, въпреки че беше още на пет години. „Да.“ Моник хвана малката Номи за ръка и тръгна към ресторанта с торбичките си, пълни с плодове. „Добре дошли…“ Сервитьорката, която първоначално искаше да ги поздрави, се спря, когато видя двете окаяни жени, носещи торбички с пазаруване. Тя прибра усмивката си и се подигра: „Госпожице, това е луксозен ресторант. Ресторантът за бързо хранене е в мазето.“ Тя намекваше, че са влезли на грешното място, че ресторантът не е място за тях. Моник се смути, но даде обещание на малката Номи, че трябва да вечерят там. „Извинете, ние вечеряме тук.“ Моник вдигна глава, за да погледне сервитьорката и настоя. Сервитьорката неохотно се съгласи и я отведе до място в ресторанта, така че гледката им да не разсее останалите клиенти. Тя си помисли, че ще избягат, след като видят цените в менюто. Сервитьорката хвърли зеленчукова супа на масата. Моник не се разчувства. Тя носеше малката Номи в скута си и проверяваше менюто. Малката Номи нямаше намерение да безпокои сервитьорката, тъй като беше заета да проверява менюто с вълнение и вече беше свикнала хората да гледат отвисоко на нея и майка ѝ. Цените в менюто обаче бяха твърде високи. Едно ястие струваше поне 1000 юана, някои дори над 2000 юана. Едно ястие струваше на Моник месечната ѝ заплата. Моник беше ужасена. „Най-евтиният ни десерт все пак ще струва трицифрена сума. Можеш да спреш да прелистваш менюто сега, няма да намериш нищо, което да можеш да си позволиш“, каза сервитьорката доволно, когато забеляза, че Моник прелиства менюто с пламнали бузи. Малката Номи дръпна ръката на Моник, докато тя все още гледаше менюто с десертите. „Мамо, да тръгваме. Няма проблем да ядем в мазето. Ще съм щастлива, стига да си с мен.“ Тъй като храната там наистина надхвърли бюджета им, малката Номи искаше да си тръгне с майка си. Тогава друга сервитьорка, държаща палачинка с манго, мина покрай малката Номи и я сервира на едно момче с наднормено тегло на съседната маса. Палачинката изглеждаше сочна с пресен крем върху нея. Малката Номи не можа да се сдържи да не я гледа и да преглътне. Моник прегърна малката Номи. „Добре е, ще вечеряме тук.“ „Моля, поръчайте вече!“ Сервитьорката вече беше недоволна, че трябва да ги обслужва, и стана още по-недоволна, след като трябваше да чака известно време. „Ще хапнем палачинка с манго и ягодов млечен шейк.“ Моник почувства как сърцето ѝ се свива, след като приключи с поръчката, тъй като палачинката и млечният шейк струваха повече от 100 юана всеки. Те вече похарчиха повече от 300 юана за тях, което се равняваше на разходите им за цяла седмица. Когато обаче Моник погледна копнеещия поглед на малката Номи, тя знаеше, че си заслужава. За момчето бяха сервирани и други десерти от съседната маса. Малката Номи не можа да не погледне, тъй като десертът ѝ още не беше сервиран. Забелязвайки копнеещия поглед на малката Номи, момчето направи глупава гримаса и я подразни: „Искаш ли моите десерти?“ „Виж колко е самодоволен!“ „Не, дебелако.“ Малката Номи протегна очарователните си бузки и отговори, преди да му направи глупава гримаса. Тя продължи да гледа с нетърпение към зоната за сервиране, надявайки се, че десертът, който майка ѝ поръча, ще бъде сервиран скоро. Тогава малката Номи забеляза няколко сервитьорки, всяка от които държеше сребърен поднос, пълен с изискани деликатеси, които вървяха в тяхната посока.