„Съдбата ни събра извън смутните времена…“ Телефонът на Моник Зандер звънна точно когато беше заета с работа. Тя помагаше в едно луксозно кафене. Леля ѝ Хариет, която работеше с нея, беше в почивен ден и всички задачи по почистването на двата етажа се падаха само на нея. Тя продължи да чисти, докато извади стария си телефон Nokia, за да приеме обаждането. „Ало, Моник Зандер от Mansion Coffee е. С кого разговарям?“ „Моник, аз съм, чичо ти.“ Нежен и любезен мъжки глас на средна възраст се чу от другия край на линията, познат и в същото време далечен. Беше чичо ѝ, Зефир Зандер! Зашеметена, тя застана неподвижно, без да отговори, тялото ѝ леко прегърбено от миенето на пода. Защо ѝ се обажда? Мина много време от последния им разговор. Дали нещо се е случило? Тя се замисли за миналото си, за което никога не обичаше да говори. Беше задържала всичко за себе си, сякаш го криеше на дъното на океана. Родителите на Моник Зандер имаха матрилокален брак, така че фамилията ѝ беше от страна на майка ѝ. Родителите ѝ се разведоха, когато беше малка и тя беше отгледана от дядо си. Тя беше само на осем години, когато той почина. Той я повери на чичо ѝ, Зефир Зандер, и той се отнасяше към нея като към собствена дъщеря. Той беше основната фигура на баща в живота ѝ. Въпреки това, разплетен възел се завърза в гърдите ѝ след инцидента. Дъщерята на чичо ѝ, Ивон Зандер, я беше измамила, причинявайки ѝ да загуби девствеността си и да забременее. Оттогава насам я гледаха отвисоко. Чичо ѝ се ядоса и изгуби самообладание, когато разбра, че е бременна без брак и дори не знаеше кой е мъжът. „Как може да си толкова безсрамна, след като съм те възпитал добре? Ти си срам за нас!“ Разгневен, Зефир Зандер нанесе силен шамар на Моник Зандер. Моник Зандер прие шамара и падна на земята. Светлата ѝ и деликатна буза се поду и главата ѝ се завъртя. „…“ Тя отговори едва след известно време. Седна, сви се в ръцете си и зарида тихо. Не знаеше защо е била достатъчно глупава, за да се довери на Ивон Зандер и я последва в бара. Как можеше да повярва на Ивон Зандер, когато тя винаги ѝ се подиграваше от малки? Никога не е очаквала Ивон Зандер да бъде толкова зла. Как можеше да обясни? Дали чичо ѝ щеше да ѝ повярва, ако кажеше, че Ивон Зандер я е измамила да отиде в бара, поставила ѝ е капан и я е отвела в хотелска стая? Нямаше значение дали ѝ вярва. Тази, с опетнено реноме и бебе, беше тя. Моник Зандер беше изключително разстроена, но нямаше решения. Заби ноктите си дълбоко в дланта си, но не усети нищо. Гласовете, които чуваше, бяха оглушителни. Бяха като ками, забиващи се в сърцето ѝ. „Ти си толкова евтина като майка си. Ти си позор за нас, как ще се изправим пред хората сега?“ Майката на Ивон Зандер, Шивон Зак, изгледа Моник Зандер и се изсмя подигравателно. Тя искаше само да я изгони от къщата в този момент. „Не съм ли свикнала с тези думи вече?“ попита се Моник Зандер. Защо все още болеше толкова много? Винаги си е мислела, че има дебела кожа, за да отблъсква и игнорира подобни коментари. Мислеше, че ще бъде доволна, стига чичо ѝ все още да я обича. Ивон Зандер стоеше зад вратата и наблюдаваше сцената. Дядо ѝ винаги беше защитавал Моник Зандер и ѝ даваше всичко, което искаше. От друга страна, на нея ѝ оставаха само остатъците. Когато Моник Зандер дойде в къщата ѝ, баща ѝ беше мил и любящ и към нея. Моник Зандер беше отнела вниманието на баща ѝ, което преди беше насочено към нея. Ивон Зандер беше недоволна от това, затова винаги тормозеше Моник Зандер. Това беше първият път, когато баща ѝ удари Моник Зандер. Беше удовлетворяващо. Зефир Зандер винаги се е грижил за репутацията си и Моник Зандер винаги е била добро и послушно дете. Как можеше да не бъде съкрушен, когато се случи нещо подобно? Въпреки това, сърцето му все още го болеше, когато я видя свита и плачеща. „Абортирай тази измет в следващите два дни.“ Зефир Зандер поклати глава и въздъхна, преди да си тръгне. Моник Зандер се взираше в напускащия я чичо с шок, докато сълзи се стичаха по лицето ѝ неконтролируемо. Чичо ѝ нарече бебето ѝ измет вместо копеле. Дали това означаваше, че винаги подсъзнателно я е виждал като измет? Причината, поради която беше ядосан, беше, че тя го е засрамила, вместо да се разстрои, защото са се възползвали от нея! Никой не се интересуваше дали е разстроена или страда. Светът ѝ се рушеше. Беше толкова безпомощна и вкаменена, но никой не се интересуваше. Баща ѝ, майка ѝ и сега чичо ѝ всички я изоставиха. Нямаше никой на света, който да я харесва. Ивон Зандер беше още по-раздразнена, когато баща ѝ си тръгна ей така, беше ясно, че има слабост към Моник Зандер. Тя беше сигурна, че баща ѝ щеше да я убие, ако същото се беше случило с нея, а баща ѝ само смъмри Моник Зандер. „Тя не е нищо друго освен измет, изоставена от родителите си и приета в нашия дом!“ Подтикната от ревност, Ивон Зандер искаше да се намеси, за да каже нещо. Тогава тя видя смъртоносния поглед на Моник Зандер. Моник Зандер искаше да намушка Ивон Зандер и да извади сърцето ѝ, за да види дали е черно на цвят. Тя беше нейна братовчедка! Как можеше да ѝ го направи? Беше жалко, че Ивон Зандер беше единствената дъщеря на чичо ѝ! Втрещена, Ивон Зандер трябваше да оттегли думите си. Въпреки това, тя имаше самодоволна усмивка на лицето си. Моник Зандер се заклатушка навън от къщата, без да има представа накъде да отиде. Беше дълго пътуване и усмивката на Ивон Зандер беше болезнено ослепителна за нея. Тя се изнесе от къщата на чичо си, напусна училище и нае място навън. Беше само на 18, много млада възраст. Имаше мисли да направи аборт, защото бъдещето ѝ я очаква, но не можеше да намери сили да го направи. Бебето ѝ беше като плът от собственото ѝ тяло. Въпреки че все още беше мъничко, Моник Зандер можеше да почувства присъствието му в нея. Беше магическо. То нямаше баща, но все още имаше майка! Моник Зандер никога нямаше да последва стъпките на майка си, Миранда Зандер. Тя искаше да обича бебето в утробата си точно както дядо ѝ би го направил. За нея кръвта беше по-гъста от водата. Бебето беше единственият източник на мотивация на Моник Зандер да остане жива. Тогава Моник Зандер започна нов живот, отглеждайки детето си, докато работеше. След като мина известно време, малката Номи порасна и Моник Зандер осъзна, че вече не се обижда на чичо си, тъй като той се е грижил добре за нея. Сега разбираше, че всичко, което е направил, е направено в неин най-добър интерес. Очите на Моник Зандер се насълзиха, докато мислеше за миналото си. „О, здравей, чичо. Какво мога да направя за теб?“ Моник Зандер разтегли устни в усмивка, докато отговаряше. „Как си?“ В любезния му глас имаше смесица от нежелание и загриженост. „Добре съм. Аз съм служител в голяма компания. Работата ми е доста лесна с висока заплата и страхотни придобивки.“ Моник Зандер отговори със смях, докато очите ѝ помръкнаха. Това беше работата на мечтите ѝ! „А малкото бебе? Как е тя?“ Чичо ѝ се поколеба, преди да попита. „Искаш да кажеш, малката Номи? Добре е. Тя е добро момиче и е много умна.“ „Това е добре, радвам се да го чуя“, отговори той с облекчение. Той беше искрено щастлив, че тя живее доста добър живот. „Ами… Следващия месец е годишнината от смъртта на дядо ти. Ще се върнеш ли?“ Той замълча за момент, преди да попита Зефир.