Персоналът на семейство Андерсън беше впечатляващо ефикасен. Веднага щом Ноел си избра стая, те се заеха с работата – чистене, оправяне на леглото и подреждане на вещите ѝ от първа необходимост в избраната от нея стая. До 21:00 часа всичко беше готово. След бърз душ, Ноел се настани в мекото, ново легло и набра Николас. Тя изчака, но нищо не се случи. Обаждането не се осъществи и скоро беше прекъснато поради изчакване на времето. Ноел се взираше в телефона си, леко намръщена, с леко наклонена глава в недоумение. Това нямаше смисъл. „Едва 21:00 часа са“, помисли си тя. „Ник не би трябвало да спи толкова рано. Може би не е чул.“ Тя набра отново, но се случи същото – обаждането беше прекъснато поради изчакване на времето. Ноел се взираше в екрана, мълчаливо. Повечето хора биха си помислили, че ако някой не вдига два пъти, вероятно е зает и просто ще изчакат малко, преди да се обадят отново. Някои може би биха се зачудили дали другият човек ги избягва и биха се поколебали, преди да се обадят отново. Но Ноел не беше като повечето хора. Тя беше упорита, безмилостна и нямаше да спре, докато не получи това, което иска. Така че, ако той не вдигаше, тя просто щеше да продължи да звъни. Тя вярваше, че няма начин той да я игнорира завинаги. Тя набра отново. Отново прекъснато. Но тя нямаше да спре – тя набра още веднъж. Отново нямаше отговор. Без да се замисли, тя се обади отново. След десетки опити, точно когато Ноел се готвеше да натисне номер 99, Николас най-накрая вдигна. — Ало? — Гласът му прозвуча дълбок и плавен, леко дрезгав, сякаш току-що беше приключил нещо физически интензивно. — Ник! — Чувайки гласа му, лицето на Ноел светна. — Най-накрая! Вдигна! Николас издаде нисък смях, все още леко задъхан. — Кълна се, малка палавнице... ако не бях вдигнал, наистина ли планираше да ми звъниш отново и отново като някакъв психопат? Николас току-що беше приключил първия си кръг от лов. По време на събитието телефонът му беше на безшумен режим, така че дори не беше забелязал обажданията. Когато ловът приключи и той най-накрая провери телефона си, едва не получи инфаркт, когато видя десетките пропуснати повиквания. — Да! — Гласът на Ноел прозвуча звънко и пакостливо. — Знаех, че в крайна сметка ще вдигнеш! „Аз ли съм единственият, който си мисли това, или тя има малко луда жилка?“, помисли си той. Николас се засмя и след това я подразни: — Просто ще продължаваш да ми звъниш и няма да правиш нищо друго? — Няма начин, Ник, ти си такъв идиот — отвърна Ноел, с игрив тон. Тя продължи, звучаща странно сериозно: — Телефонът ми има тази функция за автоматично набиране. Мога просто да го настроя да набира и да го оставя, и пак да имам време да правя други неща. Николас замълча за момент. „Е, добре. Изглежда, че малката глупачка все пак има малко ум.“ Поемайки дълбоко въздух, той попита: — Защо не спиш в този час? Какво има с обаждането? — Скучно ми е — отвърна Ноел небрежно. Тя се претърколи на леглото, краката ѝ мързеливо ритаха във въздуха. — Ник, какво правиш в момента? — Ловувам. — Ловуваш?! — Ноел подскочи от вълнение. — Ник, мога ли да дойда? И аз искам да ловувам! — Ти ли? — Николас се засмя ниско и развеселено. — Разбира се, защо не? — Той отговори небрежно, но след това добави: — Но знаеш ли изобщо как да... Преди да успее да довърши, Ноел го прекъсна, направо подскачайки. — Идвам да те намеря сега! И с това телефонът щракна с рязък звук. Николас се взираше в телефона си, мигайки. „Чакай, дори казах ли ѝ къде съм? Тази малка разсеяна глава.“ Той не бързаше да ѝ се обади. Вместо това му беше любопитно да види колко време ще ѝ отнеме да осъзнае, че не е поискала адреса. Минутите минаваха, но все още нямаше обаждания. „Значи наистина не е осъзнала, че е забравила да поиска адреса? По дяволите, как планира да стигне дотук?“, помисли си Николас, раздразнен. Точно когато Николас се готвеше да набере номера ѝ, глас извика, изтръгвайки го от мислите му. — Николас, какво става? Той се обърна и видя най-добрия си приятел, Оскар Уокър, и Деклан Търнър. Оскар беше шумен и общителен, докато Деклан беше тих и спокоен. Зад тях бяха две жени – Офелия Уокър и Селест Рийд. Офелия беше по-малката сестра на Оскар, а Селест беше нейна най-добра приятелка. Тази вечер петимата бяха в отбор за игра на "лов". „Мишените“ не бяха животни, а хора. Това не беше смъртоносна игра – просто стрелба с модели пистолети. Куршумите не биха наранили никого, но биха ги маркирали. Всеки, който бъде уцелен, отпадаше. Отборите можеха да имат от пет до осем души и обикновено имаше четири или пет отбора наведнъж. Последният останал отбор печелеше. — Говоря по телефона — отвърна Николас небрежно, очите му все още бяха залепени за черния екран на телефона му, загубени в мисли. „Сериозно, къде е тази малка разсеяна глава? Защо още не се е обадила?“, помисли си той, леко раздразнен. Оскар, вечният клюкар, забеляза, че Николас чака нещо, очевидно очаква обаждане. Той се наведе с усмивка и попита: — Значи, вярно ли е? Чух, че някой те е видял с много сладко момиче в ресторант днес. Какво става? Вече ли си сменил приятелката? Селест, която стоеше до Офелия, застина. Офелия веднага упрекна брат си закачливо. — Оскар, престани да бъдеш идиот. Николас просто играе плейбой за показ. Той няма приятелка. Докато говореше, тя побутна Селест, бутайки я към Николас с палава усмивка. — Николас, ако имаш нужда от някого, с когото да се преструваш, защо не избереш някой, който знае как стоят нещата? Имам точното момиче за теб – тя ще участва перфектно. — Офелия, сериозно, престани да се занимаваш. — Селест, чието лице беше зачервено от смущение, бързо се върна до Офелия. Но не можа да се сдържи да не хвърли срамежлив поглед към Николас. Очите ѝ блестяха със смесица от възхищение и надежда. Офелия се усмихна широко. — Какво? Не се занимавам. Селест е много по-добра от всички онези други момичета. Николас, сериозно, тя е идеална за теб. — Тук ли сме, за да играем игра или да уредим срещи на сляпо? — пошегува се Оскар. — Хей, Офелия, какво ще кажеш да ме уредиш с някого? Офелия завъртя очи. — Теб ли? Кой би се осмелил да те уреди с някого? Ти си върховният плейбой. След това тя се обърна отново към Николас с игрива усмивка. — Какво мислиш, Николас? Какво ще кажеш да дадеш шанс на Селест? Николас стоеше там, изглеждайки без усилие готин с обичайната си полуусмивка, устни, притиснати една към друга, ясно показващи, че няма интерес да отговаря. Надеждите на Селест бавно избледняха, когато тя осъзна, че той няма да се хване. Точно когато Офелия се готвеше да настоява за най-добрата си приятелка отново, телефонът на Николас звънна още веднъж. Този път той вдигна веднага. — Ало? — Ник... — Дочу се мек, почти сърдит глас и Николас дори не трябваше да гадае кой е.