— Какво беше това? — Алекс се приближи зад Алфата си, и двамата гледаха след крехкото момиче, докато тя отпрашваше. — Как се справи днес? — попита Коул, отмествайки поглед от входната врата. — Ужасно, както винаги. Може би с един инч по-добре от останалата част от седмицата — засмя се Алекс, попивайки челото си с кърпа. — Тя винаги ли идва вечер? — Ммм, не винаги, но мисля, че скоро започват часовете ѝ, така че отсега нататък ще е вечер... тя е силна като малко дете, но е упорита. Мислех, че досега щеше да се е отказала. Може и да съм ѝ дал най-трудната кардио тренировка, която знам, днес. И цяла седмица я размазвам. Алекс изпусна задавен смях: — Тялото ѝ сигурно я убива, но всеки път, когато си помисля, че ще се откаже, тя продължава. Продължава да се появява с двойни слоеве дрехи и лоша стойка, каквото и да става. Почти припадна на пътеката, за да докаже, че е права. Трябваше насила да спра проклетото нещо, за да спрат всички да ми мрънкат, че наранявам новото момиче, преди да е успяла да се *запознае и поздрави*. — Алекс направи въздушни кавички, докато въртеше очи към другите членове на глутницата. Коул измърмори, дълбоко раздразнен звук, и Алекс наклони глава. — Аз ще я тренирам вечер отсега нататък... — каза Коул, отговаряйки на любопитството на Бетата си. — Какво? — Коул не харесваше клиентки, твърдейки, че има твърде голям риск личните и професионалните граници да бъдат прекрачени. И със сигурност не би се захванал с крехко момиче, едва излязло от гимназията. Ако кардиото я убива, тя няма да оцелее при неговата версия на бойни механики. — Не се притеснявай. Може би си мисля, че страхът ѝ е забавен... и Алекс, не я докосвай повече. — каза Коул небрежно, въпреки че във въздуха се разнесе привкус на Алфа команда. Това остави Алекс да стои с отворена уста, сякаш слабите проблясъци на разбиране се оформяха. Коул дори не осъзнаваше, че се е подхлъзнал към вълчите си тонове. — Защо ти пука чия миризма е върху нея? — попита тихо Алекс, догонвайки Коул. Алфата му не отговори. И за него това беше достатъчен отговор. — Това не е възможно... — опита отново Алекс, — Алфите нямат човешки партньори. Просто... не е нещо, Коул. Няма начин. Алфите се чифтосват с Алфи, за да продължат рода. Всички знаят това. *Ти* особено. Няма начин луната да ти даде човек. — Мислиш ли, че не знам това? — отговори ледено Коул, — Не ми трябва Бетата ми да ми казва какво правят и *не* правят Алфите, Алекс. — Той спря на входа на офиса, оглеждайки се във фитнеса, за да види дали някой от другите членове на глутницата слуша, преди да се шмугне вътре. — Не планирам да я заявявам и в двата случая. Можеш ли да си представиш лицето на Ерика? Ако сега ми лази по нервите, представи си как ще стане след това. Вълкът ми просто не ми позволява да мисля трезво в момента. — И така, защо би искал да я тренираш? — Алекс скръсти ръце, затваряйки вратата след себе си. Офисът не беше малък, но с две бюра, охранителна станция и всички столове можеше да бъде тесен. За щастие, те току-що бяха почистили след инсталирането на шепа монитори за наблюдение на задната маса. Андрес ги тормозеше от седмици за пари, за да завършат настройката. Една година беше твърде дълго, за да се отложи охраната, особено с броя на човешките цивилни, които влизат и излизат в наши дни. Изключително големият принос на Лита отиде директно за шестте блестящи екрана, които преминаваха през периметъра. Алекс хвърли поглед обратно към Коул, повдигайки вежда, за да предизвика отговор на предишния си въпрос. — Защото не мога да спра. Вълкът иска да е близо до нея — изръмжа Коул разочаровано, свивайки устни с отвращение. — Просто искам да дам на вълка това, което иска, поне малко, защото е разсейващо. Само вечер, обаче, когато можем да отидем да потичаме след това. Ще ми трябва. — Това е лоша идея, Коул. Може би най-лошата идея, която някога съм чувал... — Да, знам — кимна той отсъстващо, отклонявайки се в собствената си глава. Алекс седна върху най-близкото бюро. — Тогава ще разбереш защо ще направя това... *вето*. Коул се изправи по-изправен, ноктите му се извиха от пръстите му в проблясък на гняв. — Съгласихме се, че вето ще се използва в извънредни ситуации, когато смяташ, че преценката ми е замъглена, Алекс. — Думите на Коул бяха тежки, силно акцентирани с ръмжене и тътени на разочарование. — Това не е извънредна ситуация. Алекс въздъхна, разтривайки брадичката си с набола брада. Очите му проблеснаха с по-ярък син цвят. — Мисля, че е, обаче, Алфа. Първо, ругаеш като проклет моряк през връзката, когато я видя. Не ти пукаше дали другите го чуват или не, което беше небрежно. Но го пренебрегнах, защото предположих, че споменаването ѝ за Джеймс просто те е разстроило. Второ, всички те видяхме да я наблюдаваш. Толкова си дискретен, колкото планина. — Алекс го погледна многозначително. — Единственият, който не го е видял, е самото момиче, и това трябва да говори достатъчно за нейния ум. Но каквото и да е, аз също не съм най-острият нож в блока. — Нищо от това не звучи като извънредна ситуация — изсъска Коул, губейки търпение с преценката на Бетата си за неговия партньор. Въпросът беше принципен. — Не, но синините, които крие под дрехите си, *са* проблем. Знаеш го толкова добре, колкото и аз. *Ти* каза, че не се намесваме в човешки глупости, освен ако не е извънредна ситуация. Което е добре, но това важи и за нея. Видя ги толкова ясно, колкото и аз онзи първи ден. Но вместо да я изпратиш да бъде проблем на някой друг, ти я направи наша. Ти я *пусна* вътре. Оставих го да мине, *отново*, защото просто си помислих, че ѝ правиш услуга. И си помислих, че може би е напуснала копелето или каквото е там. Коул стисна челюст, отмествайки поглед, докато Алекс се приближаваше. — Но тя не сваля суичърите си, дори когато се поти обилно. По-скоро би припаднала, отколкото да свали тези слоеве и *двамата* знаем какво, по дяволите, означава това. Ти вземаше разхвърляни решения за нея, когато дори не я познаваше, така че няма начин на вълка ти да бъде позволен по-голям достъп. Какво ще стане, ако ти каже, че приятелят ѝ я бие? Ще обърнеш ли поглед, Коул? Ще се престориш ли, че не те интересува благосъстоянието на партньора ти? Не, ще отидеш да го пребиеш, по дяволите, и да я спасиш. Сякаш си подаръкът на луната за изгубени момичета. Алекс хвърли поглед през прозореца към Джаз, сякаш да каже: *като тази човечка*. — И ако направиш това, ако прецакаш този човешки приятел на нея, ще ни изложиш. Така че, не. Обичам те, ти си ми брат. Уважавам те и ще те последвам навсякъде, но не, Коул. Вето. Коул щракна уста, очите му проблясваха през цветовете на вълка му. — Не можеш да имаш нищо общо с нея, докато не я отхвърлиш. Сериозен съм. — Знаеш, че няма да получиш право да ми наложиш вето отново до следващата година, нали? Това струва ли си твоето годишно майната му? — Коул разтри ръце по лицето си, приглаждайки косата си, докато прогонваше чувствата си. — Да — кимна Алекс, — Работихме твърде усилено, изграждайки това място, за да позволим на човешки партньор да го събори, Коул. Особено ако няма да я заявиш. Не прави нещата по-трудни, отколкото вече са. Коул гризеше вътрешната страна на устата си, мислейки. — Добре, Бета. Ветото е прието.