Когато Лита най-накрая отвори очи, те бяха схванати и песъчливи, зрението ѝ замъглено и на петна. – Никс? – извика тя към вълчицата си. Нещо не беше наред с нея, Лита си спомняше това, дори преди нещо да я е ударило и да ѝ е разместило мозъка. Но вълчицата ѝ беше опасно тиха. Дори не можеше да я усети да крачи зад менталната ѝ ограда. Това не беше добре. Какво, по дяволите, ставаше? Къде, по дявол