– Госпожице Дилард, точна като винаги, заповядайте, седнете – посочи Сюзън. Тя беше терапевт на Лита от един месец, точно един ден след като Лита се нанесе в апартамента си. Но още от първото посещение настояваше Лита да я нарича Сюзън, за да покаже, че кабинетът ѝ е приятелско място. Но не беше и Лита го знаеше, просто от факта, че *Сюзън* никога не я наричаше Лита. Винаги беше госпожица Дилард. – И така, какво ново в дневния ред на майка ми? – попита Лита, отхвърляйки всякакви любезности на прага. Тя се свлече на прекалено скъпия кожен диван с мрачна физиономия. – Майка ви ви поздравява, както винаги, и още веднъж съм тук, за да ви напомня, че тя иска само най-доброто за вас. Днес сме тук, за да обсъдим отново фитнеса. Важно е да се грижите по-добре за себе си. Намерихте ли подходящо място? Имам няколко предложения, които майка ви е одобрила, ако желаете. – Не, благодаря, Сюзън. Намерих един вчера. Ето касовата бележка – отвърна Лита рязко, на практика хвърляйки полусмачканото листче хартия в ръцете на Сюзън. Жената се прокашля и почисти очилата си бавно, преди да вземе касовата бележка в ръцете си. – Хм, тук няма име. На реда пише само „Атлетичен клуб“. Как се казва? Къде се намира? – Доста е далече, но обичам пътуването – усмихна се Лита с предизвикателство. – Дава ми много време да мисля. И предпочитам да запазя името за себе си. Казаха ми, че мога да си избера фитнес и аз го направих. Не би трябвало да има значение къде е. Както и да е, реших, че цената ще удовлетвори майка ми, уверявайки я, че съм избрала място, подходящо за семейство от нашия ранг. Лита мразеше да говори по този начин. Беше елитарно и предполагаше, че другите са по-малко, защото не са богати. Но това беше езикът, който Сюзън и майката на Лита обичаха да чуват. Това потвърждаваше, че Лита усвоява обучението им. Сюзън кимна замислено: – Да, предполагам, че ексклузивните фитнеси не е необходимо да рекламират в касовите си бележки. От уста на уста е достатъчно. Да, мисля, че тя ще бъде доволна от това. Сюзън пъхна хартията в папка и взе бележника си: – Да започваме ли? Лита кимна. – Каква е вашата агресивност днес, по скала от 1 до 10? *Единадесет*, помисли си Лита. – Две – отговори Лита на глас. – *А гневът ви?* *Дванадесет*, изръмжа Лита в мислите си. – Едно – въздъхна тя, уморена да отговаря на същия набор от въпроси всеки ден. – Колко хапчета приемате на ден? – Сюзън насочи носа си надолу към този въпрос, опитвайки се да проучи отговора на Лита. – Две, както винаги – сви рамене Лита, знаейки, че са по-близо до пет или шест в този момент. – А сънят ви? Имате ли кошмари? – Не толкова много. Спя около четири или пет часа, но след фитнеса вчера, спах шест. – Прекрасно, прекрасно. И най-хубавото е, че ще се отрази чудесно на тена и косата ви, които станаха доста... безжизнени. Лита никога не беше ходила на терапевт, преди Джеймс да умре, но не смяташе, че Сюзън го прави правилно. Тя не беше окуражаваща или утвърдителна. Постоянно отправяше малки забележки и понякога се чувстваше сякаш слуша майка си в плът, с целия ѝ елитизъм и предразсъдъци. Но в крайна сметка, Лита с удоволствие щеше да седи там всеки ден, докато не започне училище, ако това означаваше, че може да има малко свобода. След това ще трябваше да ходи само веднъж седмично, за да запази свободата си, докато оценките ѝ останат високи. И ако всичко това означаваше, че ще може да отиде в училище от другата страна на страната от родителите си, тя беше готова да направи всичко. Присъединяването към фитнеса и възможността да се измъкне от палеца на Брайън бяха бонуси, които не можеше да пропусне. – Как е апетитът ви? Изглежда, че пак не сте яли... – Сюзън издаде цъкащ звук с език и Лита се сви. Това беше вероятно един от най-дразнещите звуци в света и беше пренебрежителен. – Снощи изядох цяла градинска салата с авокадо след фитнеса – увери Лита, знаейки много добре, че само е кълвала от нея в продължение на час и след това е изпила бутилка Gatorade. Но беше по-добре, ако Сюзън не знаеше тази част. Всъщност, Лита *беше* гладна до смърт, докато не се появи Брайън, настоявайки да вечерят заедно. Когато седна да отхапе първата хапка, апетитът ѝ изчезна, както винаги ставаше, след като той ѝ напомни колко малко време ѝ остава. – Чудесно! – усмихна се Сюзън. – Предполагам, че трябва да благодаря на Брайън за храната ви? Сигурно е хубаво да живееш с такъв красив млад мъж и то на възраст, подходяща за брак. – Дали имаше предвид 18-те години на Лита или 23-те на Брайън? Нито едното, нито другото не изглеждаше подходящо за каквото и да било подобно. – Както вече съм казвала безброй пъти на майка си, ние не живеем заедно. Имаме почивка до май. Живеем в една и съща сграда. Това е всичко. Това беше нейна уговорка, не моя. – Да, добре... хубавите неща отнемат време, за да разцъфнат, госпожице Дилард, понякога всички се нуждаем от малко натискане тук и там. А с близост е само въпрос на време. Лита погледна часовника: – Колкото и да се наслаждавам на нашите разговори, изглежда, че времето изтече. По същото време утре? _____________________ Седмица по-късно Лита се свлече под вълна от въздух. Или по-скоро, липсата на въздух. Белите ѝ дробове сякаш не бяха способни да поемат достатъчно кислород, за да я поддържат. Беше толкова извън форма, че беше жалко. Двете минути, които прекара в бавно охлаждане, ѝ се сториха като вечност и Гимхед, *Алекс*, не помагаше в това отношение, усмихвайки се като досаден идиот, докато тя се задушаваше отвътре. Тя натисна по-силно срещу изтощението си, почти готова да припадне. – Почивка за вода, психо фенке? – Тя го изгледа лошо, но продължи. Краката ѝ се чувстваха като желе, готови да се изплъзнат от тялото ѝ във всеки един момент. Тя се препъваше с всяка стъпка. След още един-два момента вероятно щеше да удари движещата се лента на пътеката и да се изложи напълно. Може би щеше да има късмета да се нокаутира, за да не трябва да чува отново лаещия смях на Алекс. След това се замисли за следите, които падането може да остави и как Брайън може да реагира на тях. Тя се препъна отново, този път от страх, вместо от изтощение, хващайки стабилизиращите пръти за опора. – Ще паднеш, ако не спреш – подразни я той, но под това изглеждаше впечатлен, ако не и малко загрижен. Лита се препъна още веднъж, преди той да натисне бутона, за да спре насилствено машината. След двадесетминутна кардио загрявка, четиридесет и пет минути вдигане на тежести, в които той твърдеше *не спираш, сменяш мускулни групи*, петнадесетминутна почивка за вода, която завърши с протеиновия бар, който Алекс ѝ хвърли, и трошаща гърба серия от упражнения, предназначени да научат тялото ѝ на контрол, Лита беше далеч отвъд точката на пречупване. Тя беше спряла да чувства краката си преди тридесет минути. Беше чудо, че охлаждането не я беше убило. И все пак, този огън в гърдите ѝ гореше с възмущение. – Затвори си устата. Гимхед – успя да каже Лита между задавените си вдишвания. – Но. Благодаря. Тя все още не можеше да разбере какъв вид лично обучение е това. Дали той прекарваше последната седмица, опитвайки се да я обучи или да я убие? Той вероятно си го спомняше по различен начин, но по начина, по който мускулите ѝ се стягаха и боляха, наказанието беше единственото сравнение. Под цялата болка обаче, Лита се чувстваше толкова облекчена, че можеше да плаче. Беше достатъчно облекчение, че тя се престори, че не вижда Алекс и другите да се хихикат за нея по време на почивката. Плюс това, Лита се беше подобрила като луда, най-вече защото всеки път, когато беше на път да припадне, Алекс ѝ пъхаше протеинов бар в лицето. Тя винаги си тръгваше изтощена, което ѝ помагаше да спи и през последната седмица дори ѝ помогна да си върне малък апетит, стига да можеше да избегне Брайън, когато наближи време за вечеря. Нещо в упражненията работеше, за да я извади от собствената ѝ глава, тя просто не беше сигурна дали е обучението или фактът, че по време на тренировка не мислеше за всички онези неща в живота ѝ, които ѝ причиняваха тревожност. – Добре. Да приключваме за днес. Трябва да водя истинска тренировка сега – измърмори Алекс, докато се отдалечаваше. – Петнадесетминутно разтягане на цялото тяло, преди да си тръгнеш, подражателко. – Чакай! – извика Лита след него, игнорирайки поредния от многото груби прякори, които ѝ беше дал. – Искам да остана и да гледам. – Кракът ѝ се подхлъзна, докато се опитваше да привлече вниманието му и тя се блъсна в него. За щастие, той отвори ръцете си, за да ѝ помогне да се задържи, но тя се озова с лице до гърдите му, разделена от кожата му само от тънък потник. Мускулите му бяха топли и докато се отблъскваше, за да се изправи, ѝ липсваше това. Защо ѝ липсваше нещо толкова просто като прегръдка? Дори и да беше толкова объркана и неудобна. Тя всъщност не ѝ липсваше прегръдката. Липсваше ѝ Джеймс. И чувството за безопасност. Нито една част от нея не се страхуваше от Алекс. Той беше задник, разбира се, но нямаше същия огън в очите си, който Брайън често имаше. Твърд ръб като острие, постоянно търсещ нещо, което да нарани. – Какво, по дяволите, не ти е наред? – изръмжа Алекс, отблъсквайки я от себе си с нежни ръце. Той изчака, докато тя изглеждаше стабилна, преди да я пусне. – Имаш два леви крака или какво? И защо искаш да гледаш други хора да тренират? – Очите му за миг се плъзнаха към китките ѝ, но те бяха покрити. Сякаш постоянно проверяваше онези синини, които случайно беше показала. Лита се размърда нервно, изправяйки гърба си. – Виж... знам, че това, което ме караш да правя, не е истинска тренировка. Знам, че не бих могла да се справя с истинска тренировка, все още. Разбирам това. Така че, мога ли да ви гледам как тренирате? Знаеш ли, за да видя какво ме чака в бъдеще? Той се засмя бързо и сви рамене: – Кукло, ти никога няма да можеш да се справиш с една от тези тренировки, така че това не е твоето бъдеще, изчезвай, това е ексклузивното време, както виждаш. Фитнесът е затворен, психо зайче. Лита остави раздразнението си настрана, принуждавайки се да се взира във фитнеса, а не в Алекс. Тя се огледа и видя, че фитнесът е почти празен. Двама едри мъже спарингуваха на ринга, а един ги наблюдаваше от въжетата, говорейки им по начин, който предполагаше, че не е точно мил, а две жени се разтягаха до задната стена. Всички случайни посетители на фитнеса и жените от по-ранния клас по кикбокс бяха изчезнали, оставяйки Лита сама. Някой превключи ключ някъде и флуоресцентните лампи се превърнаха в неонови, изпълвайки стаята с цвят. Това само я накара да иска да остане още повече. Алекс продължи към задната стая: – Кръгове след десет, задници! Пръчки, удряйте постелката и се разтягайте. Сега. – Пръчки? – Да – засмя се Алекс през рамо. – Боже, надявах се да попиташ. – Той се обърна и посочи краката ѝ. – Това са пръчки. Разтегни се и си върви у дома. – Задник – изсъска Лита под носа си, но направи, както ѝ каза, спускайки се на постелките, за да се разтегне. Тялото ѝ изкрещя към нея, бунтувайки се срещу усещането да разхлаби мускулите си. Тя претърколи бедрата си върху мускулния ролер. Хленчейки, Лита премина през всяко разтягане, което Алекс ѝ беше показал и след това изпука гърба си върху подходящия блок. Не веднъж, а два пъти, почти плачейки при внезапното облекчение. Оплакванията на Алекс за стойката ѝ по време на упражненията се бяха върнали, за да я ухапят. Най-накрая приключила мъчителните движения, Лита се изправи и събра вещите си, игнорирайки усещането за очи на гърба си. – Психо фенке – дълбок, резониращ глас обяви присъствието му и Лита почувства неволното потрепване, което премина през нея при звука. – Лошата стойка ще те убие при Алекс. Всеки път. – Не бях забелязала – отвърна тя сухо, отказвайки да се обърне. Тя чу дълбокото вдишване и след това мърморещ смях. Лита завъртя очи, раздразнена, че той изразява нещо, което вече беше осъзнала. – Ти и моят Бета изглеждате... близки – каза той и в тона му имаше нещо, което не можеше да определи. Какво им е на тези хора с тези странни имена? Дори беше чула някой, наречен Делта по-рано и се задави със смях. След това се сети за прякорите на Алекс за нея и реши, че не е толкова странно. Никой не трябваше да ѝ казва, че господин-висок-тъмен-и-красив е зад нея. *Алфа*. Тя скришно надникна зад гърба си, за да бъде посрещната от чудесно голо торсо, на сантиметри от лицето ѝ, цялото блестяща бяла кожа и загорели зърна. Неудобно, тялото му заличи объркването ѝ относно странните титли, избутвайки го зад зачервяването по кожата ѝ. От него се излъчваше топлина и тя се бореше да не издаде смущаващи звуци на изненада, докато поглъщаше телосложение, което само потта можеше да подобри. Очите ѝ проследиха твърдите греди на мускулите нагоре към широките му рамене и тъмнокафяви очи. Левият му клепач потрепна, веждите му се събраха над присвита уста. Той миришеше толкова познато... като дърва за огрев и есенен въздух. Като влажни листа и дърветата след буря. Ароматът ѝ влияеше, изпращайки импулси през тялото ѝ, които тя отказваше да изследва. Закопчавайки ципа на чантата си, Лита я метна през рамо и почти изтича през входната врата. Едва след като се беше закопчала безопасно зад волана на своя SUV, тя най-накрая освободи стона, който беше задържала. Лита облегна глава на волана, пускайки музиката силно. Това гъделичкане под кожата ѝ беше усложнение. Усложнение, което не можеше да си позволи.