– О, значи ли това, че преговаряме? – Той се опита да запази хладнокръвие, но Лита видя, че се оживи. Явно залата можеше да използва парите, за да поработи по екстериора, предположи тя. Това беше точката на натиск, която вече беше планирала. Родителите ѝ очакваха да избере луксозна зала, така че дори нямаше да мигнат на цената, каквато и да беше тя. – Искам да се присъединя към залата – към *бойния* клуб – и съм готова да платя за това. Парите не са проблем. Лита наистина мразеше да вади картата с парите. Не беше от онези светски личности, които се интересуват само от пазаруване и Инстаграм. И не беше сноб като родителите си. Но парите имаха своите приложения. Неизбежно отваряха много врати, които иначе щяха да останат затворени за нея. Особено когато мъжете не я приемаха на сериозно, а това се беше случвало повече пъти, отколкото можеше да преброи. Често ѝ се налагаше да намира начини извън характера си, за да постига нещата. – Не преговарям с терористи, госпожице – усмихна се той, сякаш беше хванал риба на кукичка. Не видя, че *той* е рибата. – Не съм направила нищо. Всичко, което направих, беше да вляза в залата и вече съм терорист? – Влизаш тук и нарушаваш половината тренировки – той кимна с глава към по-голямата зала и Лита видя, че повечето мъже гледат. Някои се смееха, други се побутваха. Но каквото и да правеха, беше ясно, че всички са спрели да тренират. – Вниманието на мъжете не е мой проблем – каза Лита просто, – ще платя двойно годишната членска такса предварително, ако ме оставите да тренирам тук. Хайде, всяка зала има класове за начинаещи. Или поне лични тренировки? – Не и при нас – сви рамене той, – Това не е място за начинаещи и не е място за момиче без понятие с мускули колкото чихуахуа. Това я ужили и Лита не успя да сдържи трепването. Той видя реакцията и омекна съвсем малко: – Виж, мога да ти препоръчам друга зала, ако ме оставиш да я запиша. – Той се обърна към бюрото извън офис зоната и Лита го последва. – Не, трябва да тренирам тук. Той се завъртя, лицето му се сбърчи, сякаш беше казала нещо подозрително: – Защо? Защо си готова да платиш толкова много? Защо наистина искаш да тренираш тук? – Аз просто... следях новините в социалните мрежи за вашия известен боец, Джеймс Дилърд. Той тренираше тук, нали? – Лита трябваше да мисли в движение и не беше много добра в това. Веднага щом той приложи малко натиск върху обосновката ѝ, тя отиде и каза последното проклето име, което искаше някой да знае. Джеймс беше причината да е там, но не по начина, по който си мислеха. – Значи... така си получила адреса? Ти си една от *онези*? – Една от кои? – Стомахът ѝ се сви. Дали той по някакъв начин знаеше истината? Дали планът ѝ щеше да се провали, преди дори да се е осъществил? – Една от онези психо фенове, които търсят връзка с мъртъв боец? – изплю той думите, сякаш го отвращаваха. Това ги правеше двама. – Или... ти си нещо друго? – обвини той. – Някаква златотърсачка? Какво беше златотърсачка? Тя се чудеше кого може да попита за това. Беше сигурна от изражението му, че няма да пита него. – Приличаш повече на луда фенка от всичко друго и не харесвам луди. Дори и да си богата – лицето му стана твърдо, а презрителният му тон шокира Лита. Очевидно той не одобряваше каквото и да мислеше за нея. Но подозрението се стопи от очите му, след като я определи: – Тройно на годишната такса. Човече, мислех си, че вашият вид се е преместил към следващото най-добро нещо преди няколко месеца. – Тонът му ѝ подсказа, че негодува от идеята. Тя също. Нямаше как да се премине към следващото нещо след Джеймс, сякаш никога не е съществувал. Лита си пое дълбоко, треперещо дъх. Потрепери, като си помисли за Джеймс. Казването на името на брат ѝ на глас почти я докара до сълзи. Не можеше да повярва, че е минала почти година, откакто го беше видяла за последно. Тя леко докосна татуировката като автоматична реакция. Не я интересуваше как този *залисан* я нарича. Или какво мисли за нея. Трябваше да го направи. Времето изтичаше. – Тройно е добре – сви рамене Лита, – И така, какво ще бъде, имаме ли сделка? Лита беше сигурна, че Залисания ще се съгласи, когато изведнъж още двама огромни мъже се появиха отзад. Разговорът им със смях умря веднага щом един от тях видя Лита. Този мъж се обърна към нея и веднага ѝ се стори, че засенчва всичко. Тя забрави за залата, за причината да е там. Лита дори забрави за досадния разговор, който току-що беше провела със Залисания, докато преместваше погледа си към пронизващите тъмни очи на този нов мъж. Мъжът я огледа от главата до петите и очите му се втвърдиха, ноздрите му се свиха гневно. Беше очевидно, че не я харесва, въпреки че Лита не можеше да каже защо. Тя открадна бърз поглед надолу към себе си и не откри нищо. Да, изглеждаше отвратително, но нищо в нея не трябваше да е обидно. Мъжът беше висок, по-висок от Залисания с още половин стъпка. Тя можеше да види обема и дефиницията на тялото му – изцяло създадено за борба – дори в блуза с дълъг ръкав и дънки. Тя си направи още една умствена бележка да го сравни със снимката. Косата му беше малко разрошена, но лицето му беше гладко обръснато и свежо. Без твърди линии или тъмни кръгове като на Лита. Този мъж беше цялата груба красота. Лита наблюдаваше как лицето му се стяга, докато я гледаше ядосано, потривайки страната на челюстта си в нещо, което изглеждаше объркване. Той я накара да се изпоти по дланите от непозната топлина. Това не беше добре. Не можеше да му позволи да наруши концентрацията ѝ или да разруши докъде беше стигнала с преговорите. – Имаме ли сделка? – попита тя, гласът ѝ беше по-треперещ, отколкото ѝ се искаше. Тя се обърна към Залисания и зачака. Лита започна да става по-тревожна. Не можеше да губи фокус. Нито за секунда. Залисания се обърна, за да размени мълчалив поглед с другия мъж. Изражението му сякаш се втвърди също. – Каква част от това, че не е зала, а боен клуб, не разбираш? Ти не си боец. И не се занимаваме с начинаещи. Така че, трябва да си тръгваш – измърмори Залисания, докато връщаше вниманието си към нея, опитвайки се да се върне към първоначалната точка: Лита не беше една от тях и не беше добре дошла. – Тогава ще се науча сама! Всичко, от което се нуждая, е място, където да го направя! – Лита беше решена да доведе това докрай. Не беше сигурна за абсурдната идея, когато седеше на паркинга, и имаше една малка дребна част от нея, която искаше просто да се откаже. Но сега, когато беше вътре, знаеше, че идването тук е правилното решение. Нещо в това място я успокояваше, привличаше я и я караше да иска да остане наблизо. Тя погледна назад към заплахата зад Залисания. Не, той определено не я караше да се чувства спокойна. Всъщност той предизвикваше топлина в основата на гръбнака ѝ. Определено не беше спокойна, но той беше един мъж. Нямаше да е трудно да го избягва. Въпреки това, да бъде заобиколена от тези други мускулести мъже ѝ помагаше с емоциите. Чувстваше се по-сигурна, отколкото отдавна. Като онова познато присъствие на Джеймс в живота ѝ отново. – Какво точно ще научиш? Защото със сигурност не говорим за бой. Тежиш колко? 40... 45 килограма мокра? Няма да стане, мила – поклати той глава. Още едно проклето галено име. Лита не можа да не открадне още един поглед назад към мъжа на вратата. Това беше *негова* вина. Очите му бяха като фарове, непрекъснато я привличаха и сега той изглеждаше така, сякаш самото ѝ присъствие го отвращава. Ако той ѝ струваше тази възможност, чувството щеше да е взаимно. – Няма ли други златотърсачки тук? Не мога ли да тренирам с тях? – Лита се престори на отчаян тон. Ако Залисания вярваше, че е като тези жени, каквито и да бяха те, може би щеше да отстъпи. Нямаше значение каква е истината. Мина момент и тя се закле, че чу животинско ръмжене. Тя се огледа за куче навсякъде, но не откри нищо. Тя върна фокуса си върху Залисания, наблюдавайки го как обмисля за минута, обръщайки леко главата си към мъжа зад него. – Какво мислиш, Алфа? – попита Залисания, стряскайки Лита напълно. *Това* ли беше собственикът? Изведнъж тялото ѝ се почувства твърде горещо, твърде напрегнато. Тя повдигна ръкавите си, само за да получи малко въздух върху зачервената си кожа. Лита не беше сигурна дали хазартът ѝ ще се изплати. Сякаш двамата мъже общуваха помежду си, но нито един от тях не говореше. Очите на Алфа трепнаха надолу към предмишниците ѝ и замръзнаха. Тя проследи погледа му и изруга под носа си, издърпвайки ръкавите си обратно надолу. Опита се да го прикрие с неловка усмивка, но той вече беше видял синините с размер на пръстов отпечатък. Беше очевидно по начина, по който продължаваше да ги гледа, сякаш можеше да вижда през ризата ѝ. Как можеше да забрави защо носи този тоалет? Лита искаше да избяга, да каже, че няма значение за цялата идея и да се затича. Вече беше направила шепа сериозни грешки само за няколко минути. Как щеше да издържи през учебния семестър, без да направи още по-голяма бъркотия за себе си? – Пет пъти членската такса, предварително. Не пречи и не бъди странна. Не питай никого тук за Джеймс. И да... можем да имаме проклета сделка – каза рязко Залисания, прекъсвайки мислите ѝ. – Съгласна съм. – Нямаше нужда да мисли за това. Вече беше избрала този път, преди да напусне апартамента си. – Добре. Удряй постелките. Да видим с какво разполагаме. – Какво? – възпротиви се тя, приемайки, че не е разбрала правилно. Но начинът, по който нито един от мъжете не мигна втори път, ѝ подсказа, че Залисания има предвид всяка дума.