Скъпи Данте, Нямам никакви пари, така че ако това търсиш, иди да тормозиш някой друг. Сериозно, разорена съм. Кой си ти? Какво искаш? Защо се свърза с мен? Каза, че ме познаваш, но грешиш. Не познавам никого с твоето име, още по-малко някой в затвора. Не те съдя, да знаеш. Но бих искала да знам какво си направил, за да попаднеш там. Всъщност, забрави. Пиша сега само за да те помоля да спреш да се свързваш с мен. Ако изпратиш още едно писмо, ще го дам на моя приятел детектив и ще го оставя той да се занимава с теб. С уважение, Кайла 6 Отнема ми време да се събера, плискам вода от крана в банята върху лицето си и подсушавам очите си. След това слагам печат на плик, пъхам писмото вътре, запечатвам го и го изнасям до пощенската кутия. Когато се връщам в кухнята, Ейдън никъде не се вижда. Отивам в пералното помещение и довършвам сгъването на кърпите, връщам се в кухнята и изпразвам пластмасовите кофи в мивката, връщам ги на пода под капките, след което се взирам в хладилника в търсене на нещо, което знам, че няма да ям, защото нямам апетит. Заедно с всичко останало, той умря със съпруга ми. Затварям вратата, опирам челото си на нея, затварям очи и въздъхвам. Така ме намира Ейдън. "Добре ли си?" Поглеждам и го виждам да стои на вратата на кухнята, взиращ се в мен с нещо, което може би е загриженост. Или тревога, не мога да преценя. "Честно казано? Вероятно никога не съм била по-зле." Смръщвам се. "Това не беше ли двойно отрицание?" Ейдън казва: "Няма значение. Разбрах. Не си добре." Ако той е нещо като повечето мъже, които съм познавала, по-скоро би си отхапал ръката, отколкото да чуе подробностите, така че сменям темата. "Ще се почувствам по-добре, ако ми кажеш, че можеш да поправиш покрива ми." "Мога да поправя покрива ти." "О. Наистина?" Изражението му се вкисва. Отново съм обидила мъжествеността му. "Съжалявам. Просто напоследък не съм получавала добри новини, така че се радвам да чуя това." Той оглежда изражението ми. "Не изглеждаш щастлива." "Не съм. Това беше просто израз." Гледаме се в мълчание, докато той не казва: "Ще бъдеш по-малко щастлива, когато ти кажа колко ще струва." "Трябва ли да седна за това?" "Не знам. Склонна ли си към припадъци?" Повдигам вежди. "Бих попитала дали се шегуваш, но съм почти сигурна, че чувството за хумор не е в твоята сфера." "Не ме познаваш. Може да съм много забавен." Гледаме се. Нито един от нас не се усмихва. Тази татуировка на череп на врата му изглежда сякаш ми се подсмихва. Питам: "Забавен ли си?" Без да се замисля, той казва: "Не." Не мога да се сдържа: засмявам се. "Чудесно. Значи аз не съм щастлива, а ти не си забавен. Този проект трябва да върви изключително добре." "Освен че току-що те накарах да се смееш, така че може би съм забавен, а ти си щастлива." Когато само го гледам, той казва: "Поне за секунда беше." Това странно ли е? Не мога да разбера дали това е странно или не. Чувствайки се неловко и притеснено, прочиствам гърлото си. "Е, благодаря за това." "Няма проблем. Ще ти струва десет хиляди." Това е толкова рязък завой надясно, че на моя беден мозък му трябва момент, за да разбере, че той говори за цената, която ще вземе, за да поправи покрива. "Десет... хиляди?" "Да." "Долари?" "Не, миди. Разбира се, долари." Правя гримаса. "И твърдиш, че не си забавен." "Ще напиша офертата." Без да каже нищо повече, той се обръща и излиза от къщата. Нямам представа дали си тръгва и ще ми изпрати офертата по пощата, или какво, но се връща веднага, без да почука, и сяда на кухненската ми маса с бележник. Започва да драска по него. Той е толкова голям, че масата и столовете изглеждат сякаш принадлежат на детска градина. Когато откъсва листа от бележника и ми го подава, аз го вземам и го разглеждам. "Трудът е осем хиляди, а материалите само две?" Той се обляга на стола и кръстосва ръце на гърдите си. "Ако искаш, ще донеса всички материали и можеш да си го направиш сама." Хитряга. "Това, което искам, е справедлива цена." "Това е справедлива цена." "Как е възможно трудът ти да е толкова скъп?" "Експерт ли си в ценообразуването на строителството?" "Не, но съм експерт в разпознаването на глупости." Щраквам с китка, като щраквам с хартията. "А това е глупост." Той поглежда брачната ми халка. "Питай съпруга си, ако не ми вярваш. Това е справедлива оферта." Вълна от топлина плъзва по врата ми. Сърцето ми започва да бие силно в гърдите ми. Задържайки погледа му, казвам сковано: "Напълно способна съм да преценявам сама." Очите му се присвиват. Но не сякаш е ядосан, а сякаш се опитва да ме разбере. Тогава кухненските лампи примигват, напомняйки ми, че този груб звяр е единственият човек, който ми се обади, освен Еди, обичащият трева хипи, така че може би не трябва да го изхвърлям от кухнята си още. Придърпвам стол и сядам срещу него. "Нямам десет хиляди долара." Той не казва нищо. Просто ме гледа. О, колко бих искала да взема офертата му и да му направя порязвания с нея по цялата дължина на ръцете му. Не че ще можеш да видиш порязванията през всичките татуировки, но все пак. Би било удовлетворяващо. "Не те лъжа, г-н Лейрайт. Нямам десет хиляди долара." "Аз съм Ейдън. И как живееш в къща с такъв размер, ако нямаш пари?" "Това е много личен въпрос, на който няма да отговоря. И никога не съм казвала, че нямам пари. Казах, че нямам десет хиляди долара." Той се навежда, опира тези големи татуирани предмишници на масата и преплита пръстите си. "Значи преговаряме." Неговата интензивност е внушителна, но не искам да си мисли, че ме сплашва. Изправям се по-изправена на стола и вдигам брадичката си. "Казваш го така, сякаш преговорите са любимото ти нещо." "Така е." "Хм. Бих предположила, че очароваш потенциални клиенти с блестящото си чувство за хумор." "Не. Това е второто ми любимо нещо." Отново се гледаме. Още веднъж никой от нас не се усмихва. Накрая казвам: "Четири хиляди." Неговото изсумтяване показва какво мисли за моята първоначална оферта. "Това е двойно повече от цената на материалите ти."