Ария — Какво, по дяволите? — Изтръгвам се от хватката му, клатейки глава, сякаш е изгубил ума си. — Лъжеш. Дори не усещам връзка или миризмата ти. Лъжа. Огромна лъжа. Мирише на рай, потопен в грях, и да съм толкова близо до него кара вълчицата ми да се размърда, сякаш е на три шота еспресо. Но няма начин. Не. Няма да се случи. Той не може да е моят партньор. — Защо… — Гласът ми се повишава с всяка дума. — Защо, по дяволите, Лунната Богиня ще ме натовари с някой като теб като мой партньор за втори шанс? — Вдигам ръце във въздуха, напълно отчаяна от тази космическа шега. Лукас изглежда развеселен, което само ме ядосва още повече. Разбира се, че е развеселен. Типът е кралят на нашето училище, златното момче, на което всяко момиче се покланя, и о, да, шибан млад милиардер. Аз? Аз съм просто Ария Уитлок, професионална изтривалка. Дори не сме от един и същи вид, що се отнася до социалната стълбица. — Не, сериозно — добавям, хвърляйки му мръсен поглед. — Защо Богинята би прахосала напълно добра връзка с партньор на теб? — Уоу — казва той, хващайки се за гърдите, сякаш съм го наранила. — Сурово, нали? — Ти си буквално женкар, Лукас. Спал си с половината училище. Вероятно и с другата половина, ако полите не са ти по вкуса. Той свива рамене, дори не се опитва да го отрече. — Добре, честно. Свивам очи. — Няма да го направя. Не мога да премина от един задник партньор към друг. Няма да приема тази връзка. — Това е готино. — Той се обляга небрежно на перилата, изглеждайки така, сякаш отхвърлянето не го притеснява. — Защото и аз не искам. — Чакай — какво? — Мигам, изненадана. — Но — продължава той, с тази запазена марка самодоволна усмивка, разпростираща се по глупаво перфектното му лице, — искам да бъда твой фалшив приятел. Гледам го, сякаш му е пораснала друга глава. — За какво, по дяволите, говориш? — Нека се срещаме фалшиво до края на този круиз — казва той, сякаш е най-нормалното нещо на света. — Знаеш, за да подразним Итън и Ванеса. И не се притеснявай, не се интересувам и аз от връзката с партньор. Зяпвам го, опитвайки се да разбера дали е сериозен. Той е. Разбира се, че е. Лукас Русо живее за драма. Мръщя се, опитвайки се да осмисля тази бъркотия. Знам, че Лукас и Итън не се разбират особено, по дяволите, не могат да се понасят. Но небрежното отхвърляне на Лукас на връзката с партньор… Боли, но защо ме дразни толкова много? Искам да кажа, че собственият ми партньор дори не се интересува от нея, така че защо, по дяволите, трябва да ме интересува? Но, по дяволите, идеята да го покажа на Итън е доста съблазнителна. Все пак… — Няма начин — казвам категорично. — Не се интересувам. Лукас накланя глава. — О, да? Къде планираш да останеш? В апартамента на Итън? О, чакай, той те изрита. И няма ли ограничение от двама души на стая? Шит. Лицето ми помръква, когато осъзнавам, че е прав. Глупави корабни правила. — Ще остана с приятелите си — отвръщам, хващайки се за сламки. Той се ухилва. — Доколкото знам, сте три. Наистина ли мислиш, че Лили и Мия ще изберат коя да бъде изритана? По дяволите. Хвана ме. — Защо изобщо правиш това? — питам, скръствайки ръце. Усмивката на Лукас омеква, съвсем леко. — Защото не понасям този задник и мразя начина, по който се отнесе с теб. Видях всичко. Срам изгаря бузите ми, но бързо е удавен от гняв. Майната му на Итън. Майната му на Ванеса. И майната му на цялата тази ситуация. Може би нелепият план на Лукас не е най-лошата идея. Въздъхвам. — И така, каква е уловката? Той ми се усмихва подигравателно. — Почти всичко. — Добре — промърморвам. — Ще го направя. Но е фалшиво. Строго фалшиво. Лукас се усмихва, победоносно. — Очевидно. Ще играем щастливата двойка, ще се уверим, че всички знаят, че сме партньори, и след круиза... — Сделка — казвам. — Но още нещо — не се влюбвай в мен. Избухвам в глупав смях. — Същото и на теб. Не си прави никакви идеи. Сериозно. Не си мой тип и няма да се влюбя в теб. Опитвам се да не позволя на очите си да се плъзнат към сивите му очи, това перфектно изваяно лице, маслинената кожа и тези мускули, за които се кълна, че могат да стопят гащичките на момичето. Не че някога бих го позволила. Не и след милион години. — И ти не си мой тип. Мръщя се. — Не се притеснявай. Имах достатъчно играчи, за да ми стигнат за цял живот. Лукас протяга ръка, усмихвайки се. — Партньори? Завъртам очи, но се ръкувам с него. — Партньори. — И така, как точно ще го приключим… знаеш ли, когато всичко свърши? — питам Лукас, опитвайки се да звуча небрежно, въпреки че въпросът се върти в главата ми от дни. Лицето му става сериозно за момент, което честно казано е по-смущаващо от обичайната му усмивка. — В последния ден на този кораб? Отхвърляме се един друг и се махаме оттук — казва той, сякаш съобщава прогнозата за времето. Кимвам бавно. Това всъщност звучи като най-добрият вариант. Все пак няма какво да правя тук. Искам да кажа, Лукас? Пълен плейбой. Типът не може да се обвърже с нито едно момиче. Той се интересува само от хокей. — След като слезем от този кораб, каквото се случи тук, си остава тук — добавя той, хвърляйки ми красноречив поглед. Кимвам отново, защото какво друго трябва да направя? Вероятно ще се върне към перфектния си живот - където жените се хвърлят върху него - и аз ще се върна към мрачното си малко съществуване. Знаеш, като Пепеляшка, само че без изискания бал, принца или дори приличен чифт обувки. — Страхотно. Хайде, приятелко, да отидем да си вземеш нещата от този задник — казва Лукас, съвсем небрежно, сякаш отиваме да си вземем кафе - не влизаме в лъвската бърлога.