Раф ме поглежда с лека гримаса, бавно изважда плика от кутията и се готви да го пъхне в задния си джоб за по-късно, не иска да ме кара да гледам.
– Не, прочети го! – казвам аз, размахвам ръце към него и се старая да скрия разочарованието си дълбоко в стомаха. Защото, искам да кажа, знам, че ако мама знаеше, че съм тук, никога нямаше да ме пропусне – вероятно щеше да ми напише най-дългото писмо от
















