– Какво?! – изкрещявам аз, изправяйки се на колене и изсипвайки плодовете и хляба от скута си. – Шшт! – съска Джаксън, обръщайки се към мен и протягайки ръка, гледайки ме сякаш съм луда. – Не бъди идиотка, Ари! Ако ние чакаме зората, за да се преместим в дерето, и други също! И ще дойдат за нас! Просто… тихо, добре ли си?! – Джаксън! – шепна аз, изпълнена с ярост, игнорирайки думите му и ставайки