— Време е за класирането — изръмжа капитанът, оглеждайки ни с отвращение. — Облечени сте в сивите кандидатски униформи, защото все още не сте заслужили черното на Академията. Долните двадесет процента от кандидатите ще бъдат отстранени в края на втората седмица на кандидатстване. Предлагам ви да го приемете сериозно. Капитанът ни огледа, с ледени очи. — Днешният тест — излая той, — измерва това, без което няма да оцелеете в Академията: физическа сила. Рейф Синклер! Кени Декстрин! Вие сте наред – първата кръв печели! Академията е известна с това, че учи своите студенти на най-съвременните методи и технологии – но първото класиране се определя от юмручен бой!? Мачът приключи шокиращо бързо. Рейф събори Кени и му разби носа за тридесет секунди. Когато Лука Грант беше повикан, аз се усмихнах леко. Лука танцуваше около противника си и го дразнеше известно време, преди да извади бърз ъперкът, който събори другото момче. Захапах леко устната си, възхищавайки се на техниката му – и на разперените мускулести рамене – когато за мой ужас чух собственото си име. Или поне, измисленото ми име. — Ари Кларк! Робърт Браун! Просто зяпнах, защото – Боже, какъв идиот съм – но докато стоях тук и гледах, никога не съм мислила как ще трябва да направя това! Изстенах, осъзнавайки, че съм се подхлъзнала в самоличността на Принцесата – свикнала съм да стоя настрани, гледайки как се бият Рейф и Джеси – — Давай, Кларк! — изръмжа сержантът, когато видя, че не съм пристъпила напред. Рейф, до мен, въздъхна и сложи ръка на гърба ми, подтиквайки ме напред. Погледнах го назад шокирано, но той просто сви рамене, с очи, ясно казващи искаше да се присъединиш към Академията, хлапе. Объркана, се обърнах към Робърт, който вече заемаше бойна стойка. Докато вдигаше юмруци и аз най-накрая осъзнах, че всъщност трябва да го ударя, кандидатите около нас започнаха да викат и свиркат. — Хайде! — извика Робърт, подтиквайки ме напред. — Да го направим! Но аз просто стоях там, шокирана. Някой започна да се смее шумно и след това изрева: — Скаридата се е уплашила! Други също започнаха да се смеят и след това започнаха да скандират: — Скарида! Скарида! Скарида! Това, по някакъв начин, ме подтикна – и най-накрая накара вълка ми да обърне внимание на нещо, освен на това безумно нещо, което се случи следобед – две момчета – две миризми – Убий го, изръмжа тя, дебнейки напред в мен. Покажи им на всички… И така, започнах да пристъпвам напред, устните ми се извиваха назад, вдигайки собствените си юмруци, както Рейф и Джеси ме научиха, движейки се бързо към другото момче – Всичко потъмня. --- Когато отворих очи, видях Джеси да ме гледа право в лицето, надничайки отново над ръба на нара ми. — Здравей, Скаридо — каза той, усмихвайки ми се, но не и без съчувствие. — Как се чувстваш? Той те хвана добре. Отворих уста да кажа нещо, но болката моментално пламна по цялото ми лице. — Итх итх… — казах аз, с глас запушен от бедния ми ранен нос, който вдигнах ръка да докосна предпазливо, — Итх итх счупен? Джеси отдели момент да притисне носа ми между палците си, опипвайки го експериментално, което болеше като в ада. Аз ахнах и се сгърчих, но той поклати глава. — Не, братовчедке, ще се оправиш след няколко дни. Ще имаш един адски черен поглед, обаче. Е, също така, не мога да помириша нищо с този разбит нос, нали? И така, нямам представа кое от тези момчета е… Боже, дори не мога да си помисля думата. Другар! Вълкът ми весело допълни, танцувайки вътре в мен, игнорирайки болката ми. Твоите другари! И двамата! Ставай сега, превърни се в мен! Мога да ги помириша! Мога да го направя! Бих искала да го направя! Смутих се, игнорирайки я и затваряйки очи отново, искайки да съм все още в безсъзнание. Няколко минути по-късно, обаче, почивката ми беше прекъсната от нещо, което падна върху възглавницата ми и ме накара да скоча. Аз ахнах, отваряйки очи, и след това се смутих, когато видях сандвич, увит в целофан, и бутилка вода до мен, заедно с пакет болкоуспокояващи. — Добре ли си, хлапе? — попита Рейф тихо и аз подскочих малко, виждайки го да стои там, където Джеси беше преди, надничайки ме внимателно. — Не, умирам — въздъхнах драматично, свличайки се обратно на възглавницата си. — Това нарушава пакта — каза той, побутвайки ме леко по рамото. — Ти умреш, мама ме убива – тогава на татко остават само Марки и Джунипър, двете им най-лоши деца. Знаеш, че не можем да направим това. Усмихнах се, смеейки се малко, но след това се свих, когато смехът заболя. — Ей — казах, внезапно си спомняйки, че съм пропуснала голямото събитие. — Ти спечели ли? Рейф просто сви небрежно рамене, но Джеси изскочи зад него. — Разбира се, че спечели! — каза Джеси, увивайки горда ръка около раменете на Рейф. — Трябваше да видиш грубиянина, когото трябваше да премахне, Ари — продължи той, с широко отворени и развълнувани очи. — Преувеличаваш — промърмори Рейф, отърсвайки Джеси, въпреки че не можеше да попречи на ъгълчетата на устните си да се повдигнат. — Не, сериозно — каза Джеси, навеждайки се към мен. — Беше като, по-голям от Рейф, може би – или поне толкова голям – и напълно брутален. Можеше да се каже, че никога не е бил официално обучен, но просто влизаше в битките си като проклет луд – — Наистина? — попитах, любопитна, сядайки малко. — Кой беше той? — Онзи голям камък там — промърмори Джеси, посочвайки през стаята. Веднага го видях – кой не би? Той е сериозно гигантски – съперничещ дори на баща ми по размер. Той се беше свил на нара си, гледайки надолу към матрака си с ръце, леко облегнати върху коленете му, напълно стоически, но ясно разочарован, че е дошъл втори. Тъмната му коса падаше на лицето му, сякаш не можеше да се притеснява да я отблъсне. — Ти го победи? — попитах, обръщайки шокирани очи към брат си. — Не се дръж толкова изненадана — изръмжа Рейф, намръщвайки се на мен, обиден. Засмях се малко и се наведох, за да го побутна по рамото. — Прав си — казах с прекалено момичешки глас, като луда мажоретка, закачайки го. — Никой не може да победи Рейф Синклер! Джеси се засмя с мен, обръщайки се да гледа как Рейф се изчервява, докато се мръщи. — Яж — промърмори Рейф, скачайки от леглото, — и вземи болкоуспокояващите. След това той се поколеба, поглеждайки през рамо и се наведе, за да прошепне. — Има някои затворени душ кабини, но… не мисля, че трябва да влизаш там скоро. Добре ли е? — Ще го направя сутринта — казах с прозявка, протягайки се да взема студената бутилка с вода и да я притисна към лицето си, стенеща малко при моменталното облекчение. — Ще стана в 3, преди някой друг. — Добре. Събуди и мен. Ще дойда с теб. — Не — казах, поклащайки глава. — Трябва да спиш. Ще бъде наред. — Просто ме събуди — изръмжа брат ми. Кимнах, за да го успокоя и се облегнах назад на възглавницата си със стон. Добре, изръмжа вълкът ми, докато се унасях, недоволна. Но утре ще ги намерим! За съжаление, както би се случило, утре е твърде дълго чакане.