— Съжалявам — казва Джаксън, леко намръщен към мен, докато продължава да държи чинията, неговата чиния с вечеря е в ръката му. — Ти... каза да дойда за вечеря. Не трябваше ли... да идвам?
— Н-не — заеквам аз, взимайки чинията от него и клатейки глава. — Разбира се, Джаксън. Прости ми... просто... загубих представа за времето.
Той свива рамене, ъгълчето на устната му се повдига. — Случва се на най-
















