Изпълнена съм с енергия, докато Джаксън и аз излизаме през вратата на замъка и на слънце. От време на време го поглеждам, но той или не забелязва, или се преструва, че не забелязва, а изразителните му черти са застинали в обичайните си сурови линии. Аз обаче не мога да спра усмивката си.
Вървим мълчаливо известно време, а аз се мъча да не изоставам от дългата крачка на Джаксън. След малко се засмя
















