ВИОЛЕТ Райън не спря да върви, докато не се отдалечихме достатъчно от столовата, хватката му беше твърда, докато ме водеше към градината зад училището. В момента, в който стигнахме до тихото, уединено място, той се завъртя, пронизващите му зелени очи се впиха в моите. Веждите му бяха сключени, челюстта му стегната и в погледа му проблесна безпогрешен гняв. "Какво, по дяволите, Виолет?" изръмжа той