В крайна сметка, Джулиан наистина ми даде почивен ден. Беше ясно, че нямам физическите сили да се изправя пред работния ден, обгърнато от такъв махмурлук и тъга. И когато горещата вода се изля върху тялото ми, заплаках като дете, изгубило нещо, което никога не може да бъде заменено. Честно казано, не разбирам защо го направих. Може би сълзите ми се дължаха на яда, че съм загубила толкова много време. Сватбата трябваше да бъде нещо значимо за него и семейството му, особено за майка му... затова бях готова да чакам. Но се оказа, че единственото важно нещо е било да съм *чиста* – дори когато ми беше трудно да контролирам жарта, която често връхлиташе тялото ми. И не знам колко дълго останах под душа, оставяйки водата да се смеси със сълзите ми... Но след банята легнах на леглото, което не изглеждаше толкова удобно като това на Джулиан. Може би съм заспала, не съм сигурна... В крайна сметка забелязах, че погледът ми е вперен в тавана, а птиците пеят възбудено навън. Поне някой трябва да е щастлив днес. Чувам телефона да звъни и посягам към него, виждайки на екрана, че има десетки пропуснати повиквания и много други съобщения. Неизбежно стомахът ми се свива, щом виждам прякора в контакта на Ерик – *Любими*. Отваряйки контактите, първото нещо, което правя, е да променя името на ИЗМЕННИК... Това пасва на Ерик много по-добре. Но спокойствието ми не трае дълго, защото скоро на телефона ми се появява ново съобщение от ИЗМЕННИКА и когато го отварям, забелязвам, че ме е търсил през цялата нощ, изпращайки съобщения през много кратки интервали. [Моля те, вдигни...] бе повторено поне дванадесет пъти. [Обичам те...] видях... поне петнадесет пъти. Но рекордът несъмнено е – [Съжалявам]. Знам, че не съжалява, не наистина. Ако Ерик съжалява за нещо, то е, защото са го хванали. Няма начин някой, който твърди, че ме обича, да спи с друга... камо ли с най-добрата ми приятелка... Която, между другото, също е оставила няколко съобщения, но няма да си направя труда да ги погледна. Внезапно телефонът ми започва да звъни. Гледам как повикването продължава, докато не прекъсва от само себе си. И ново съобщение от него изскача на екрана: [Може ли да поговорим?] Е, по-добре е... така можем да приключим с това веднъж завинаги. Пръстите ми са стабилни, докато пиша: [Ела в кафенето в седем]. Има още няколко часа до срещата ни, така че хвърлям телефона настрани със сухи очи. Някак си гърдите ми са спокойни и вече не ми се плаче. Вече нямам сълзи, които да пролея за него. Кафенето е тихо, може би защото скоро ще затваря. Избрах това място, защото тук се усеща известен уют. Много пъти по време на следването идвахме след някой много труден изпит или просто защото искахме да останем насаме. Сега, когато онези трескави времена отминаха, ние също се отдалечихме един от друг. Макар началото да не беше такова, аз наистина обичах Ерик. В началото приех предложението му, за да избягам от чувствата си... за да отрека нещо, което беше вътре в мен – но се научих да го обичам. Сега, когато седим един срещу друг, разделени от малка дървена маса, до огромния прозорец, разкриващ оживената улица на Ню Йорк, чувствам, че може би не съм го обичала достатъчно. В крайна сметка гърдите ми са изпълнени с такъв покой точно сега. Трябваше да съм обляна в сълзи в този момент, нали? И все пак не чувствам абсолютно нищо... освен кипящ гняв. – Ангеле... – гласът на Ерик е плах и виждам страха в изражението му; устните му са извити надолу, а очите – леко зачервени. Може би е плакал. – Защо ме игнорираш така...? – Защо ли? – прекъсвам го рязко. – Ти ме предаде, Ерик. Изневери ми с най-добрата ми приятелка. – Мога да обясня, не е така... – Нека позная, случайно си се съблякъл и тя случайно те е възседнала? – намръщвам се, когато го виждам видимо засрамен. Ерик се размърдва неудобно на стола си, вдигайки ръка към тила си. – Знам, че направих грешка, Ангеле, но повярвай ми... няма нищо между мен и Лора... – Освен че я чука. – пресичам го отново, усещайки как кръвта ми кипва още повече. – Беше само секс... Аз съм мъж, Ангеле. Имам желания, естествено е... Изсумтявам, скръствам ръце и отвръщам поглед – наистина не мога да повярвам какво чувам. – Ти си тази, която обичам, знаеш го. – О? – обръщам очи отново към него, толкова остри, че биха могли да режат. – Това, което знам, е, че пазех девствеността си за теб, докато ти ми изневеряваше. Четири години, Ерик! – Скъпа, знаеш колко е важно това за семейството ми... Обичам те толкова много и искам първият ни път да бъде, когато сме женени... – Това са пълни глупости. – посочвам го с пръст. – Нямаш никаква логика. – Виж, това е като да оставиш любимата си храна за най-накрая... – Наистина ли ме сравни с шибана храна? – блъсвам с ръка по масата, привличайки вниманието и любопитните погледи към разговора ни. – Ангеле, скъпа, недей така, нямах това предвид. Просто... искам да разбереш, че искам да те запазя... Не исках да съсипвам това, което е между нас... – И понеже не можеш да си го държиш в гащите, избра да ми изневериш, вместо да направиш това, което се очаква – като да спиш с приятелката си? – поклащам глава. – Аз те уважавах. Чаках те, защото мислех, че девствеността е нещо важно за теб... – Девствеността е нещо важно за мен, скъпа... – *Моята*. Моята девственост е важна за теб. Трябваше да бъде *наша*! Трябваше да я загубим заедно, на медения ни месец! Това очаквах, когато каза, че семейството ти иска да почакаме! Усещам как сълзите се връщат в очите ми и буца засяда в гърлото ми. Стресирана съм и съм ядосана... Дори усещам как мускулите на раменете ми се напрягат. – Ти си толкова скъпоценна за мен, мой ангел, повярвай ми... Това е достатъчно. Не мога да понасям да слушам гласа му повече. Изправям се, наблюдавайки как очите му се разширяват и стават отчаяни. Опитва се да хване ръката ми, но аз я дръпвам... И знам, че погледът ми е леден, че той не ме разпознава в този момент... В крайна сметка, само за да му се харесам през цялото това време, се преструвах на някого, когото не съм. Заради него се въздържах – и се уморих да го правя. Сега ще правя каквото си искам. – Вече не е нужно да се тревожиш за това, Ерик. От този момент нататък няма и най-малката възможност да ме докоснеш, сега или в бъдеще. – Ангеле... – И ако не разбираш какво имам предвид – зарязвам задника ти, Ерик. – Усмихвам се сладко. – Зарязвам скапания ти задник. Преди да успее да ме спре, бързо напускам кафенето и, слава на небесата, успявам да се кача в такси, преди той да ме настигне. И докато шофьорът кара към адреса, който му дадох, по улиците на Ню Йорк, слушам песента, която звучи по радиото, наслаждавайки се на иронията на текста, който говори точно за раздяла. Гърдите ми се чувстват по-леки, но гневът все още кипи във вените ми. Всичко, което искам, е да се отърва от този товар – да бъда свободна, да бъда себе си. И преди да се усетя, вече съм пред сградата си... В асансьора. Номер 12 мига на дисплея и металните врати най-накрая се отварят. Има само два апартамента – на Джулиан и моят. Коридорът, свързващ вратите ни, внезапно изглежда по-малък и празен, сякаш няма мебели, въпреки че диваните и всичко останало е на мястото си. Поемам дълбоко въздух, пълнейки дробовете си до краен предел. И се кълна, че мога да усетя аромата на Джулиан... Мирисът, който усетих, попил в кожата на врата му. Само споменът кара тръпки да полазят по гръбнака ми. Мога ли наистина да правя каквото си искам? – Хах, Ерик... В продължение на четири години ме караше да пазя девствеността си... Защото искаше да се ожениш за девственица, ме принуди да бъда чиста... И въпреки това ми изневеряваше през цялото това време? – мърморя си сама, взирайки се във вратата на Джулиан. – Изглежда, че твоят ангел започва падението си. Краката ми сякаш заживяват собствен живот, защото вместо да отидат към вратата на моя апартамент, те се насочват към тази на Джулиан – а ръцете ми също действат сами, натискайки звънеца. Не минава много време, преди вратата да се отвори, разкривайки онова невероятно красиво лице и мокра руса коса... Отново ароматът му сега наистина ме обгръща. – Ангеле? – гледа ме объркано той. Но аз само отварям устни, казвайки бавно: – Джулиан, искам да ме обладаеш.