– Айсел. – Извих се, за да се отдалеча от онзи, който ме докосваше. Не исках да отварям очи. Отказвах да се събудя в свят, който ме мразеше. Единственото, което исках, бе да заспя вечния сън, за да се присъединя към родителите си в отвъдния свят. Не заслужавах нито една от болките и страданията, които ме очакваха в света на живите. – Айсел, събуди се. – Очите ми трепнаха и се отвориха, когато човекът, който ме разтърсваше, не се отказа. – Имаш пет минути да хапнеш, преди Моника да нахлуе тук. – Селест бутна към мен поднос с храна. – Не съм гладна. – Седнах в тъмната си стая и избърсах засъхналата кръв от устните си. – Колко е часът? – Не знаех колко дълго се бях поддавала на мрака. – Утро е. – Селест припряно отхвърли въпроса ми и отново бутна подноса с храна към мен. – Празникът на Луната продължава и днес. Чака те много работа, така че по-добре яж сега, преди да припаднеш, докато си изпълняваш задълженията. Щеше да е неприятно да припадна по време на работа днес, но стомахът ми бе свит на възел и не искаше нищо в себе си. Изправих се на крака, залитайки, за да се преоблека. Празникът на Луната беше свещено и почитано събитие, провеждано веднъж годишно. Би било глупост да го проваля, като се появя в окървавена рокля, независимо дали бях незначителна омега или могъща алфа. Селест си пое рязко дъх, когато свалих дрехите си с гръб към нея. Нямаше нужда да се поглеждам в огледало; знаех какво вижда, а и нямах огледало. Усещах паренето от колана на Бетел по гърба си, сякаш се беше случило преди минути. Зъбите ми изскърцаха, докато обличах чиста черна риза, а твърдата материя се триеше в отворените рани. – Ще говоря с него – зарече се най-добрата ми приятелка. Обърнах се към нея с остър поглед. – Не смей. Селест не разбираше през какво минавах в тази глутница. Като дъщеря на бета, всички я обичаха и обожаваха. Тя имаше красива ягодово руса коса и големи, изразителни лешникови очи. Беше бета, също като родителите си. Нейните родители никога не се бяха опитвали да узурпират алфата. Единственото петно върху личността ѝ беше приятелството ѝ с мен. Тя имаше идеалистичен поглед върху света, вярвайки, че нещата могат да се подобрят. Искаше да ми помогне, но всеки път, когато се намесеше, нещата се влошаваха. – Той не може да ти причинява това! Цялата си пребита! – Тихият ѝ глас се извиси до писък. – Може, и ти няма да кажеш нито дума за това. – Тя мислеше доброто ми, но беше толкова откъсната от моята реалност, че понякога ми беше трудно да разговарям с нея. Тя не знаеше какво е усещането от камшик. Не знаеше какво е усещането да си сирак. Никога нямаше да разбере какво означава да си лягаш с гризящ те от глад стомах и насълзени очи след дълъг ден на тежък труд. Не бих пожелала и на най-лошия си враг да преживее нещата, които аз преживявах, но когато тя го изкарваше така, сякаш не се опитвах достатъчно, сякаш не бях опитала твърде много, ми се искаше просто да ме остави на мира. На кого да кажа какво ми причиниха Скайлър и бандата ѝ? Алфата изгуби своята Луна заради моето семейство. Бетата ме мразеше. Към кого другиго можех да се обърна? Кой щеше да чуе риданията ми, ако им се оплачех? Родителите ми бяха предали глутницата Редвил и моята съдба беше да страдам заради последствията от техните действия. – Айсел, моля те. – Тя пристъпи към мен и хвана ръцете ми в своите, а големите ѝ очи се напълниха със сълзи. – Позволи ми да ти помогна. – Изтръгнах ръцете си от нейните и се обърнах с лице към стената. Нуждаех се от всякаква помощ, която някой можеше да ми предложи, но Селест се беше опитвала достатъчно. Не можех да я моля да продължава да опитва. Ако се изправеше срещу брат си заради това, което ми беше причинил, той щеше да се върне с Бетел и два колана. – Айсел. – Моника почука на вратата ми. – Излизай веднага. Никой не те държи тук, за да спиш – изкрещя тя отвън. – Идвам! – извиках в отговор, връзвайки косата си. – На кого крещиш? – изрева Моника. – Селест… – Не мога да се справя с Люсиен, но с Моника мога. – Тя изпъчи рамене, преди да измарширува от студения и влажен ъгъл, в който спях. Тя беше добър приятел. Не знаех как щях да оцелея през всичките тези години без нея. Тя беше единствената, която остана с мен през годините, след като глутницата ме отписа. През този ден не успях да ям, но поне излязох от стаята си. Трябваше да благодаря единствено на Лунната богиня за това. Тя беше създала Празника на Луната – ежегоден празник за благодарност и веселие между глутниците. През следващата седмица щеше да има много храна за готвене, зали за миене и шампанско за сервиране. Редвил щеше да се нуждае от всички ръце, с които разполага, така че никой не ме държа заключена за дълго. Другите омеги се оплакваха от цялата работа, която трябваше да свършат през този период, но не и аз. Те имаха стаи с легла, на които да спят. Аз нямах нищо от този комфорт. Моето легло вече не можеше да се нарече легло. В стаята ми нямаше никакво осветление, а тъмнината ме плашеше. Колкото и дрехи да навличах върху себе си, никога не можех да избягам от студа на влажната стая. Работата отвличаше ума ми от многото неща, които можеха да бъдат поправени в живота ми. Когато работех, влагах всичките си усилия, цялата си енергия и сила, за да мога, когато свърша, да се прибера в мрака на стаята си с болки по цялото тяло и да заспя в миг. – Просто искам да си взема нещо за хапване! Богиньо, колко си досадна! – прозвънна сопраното на Скайлър точно пред кухнята, докато търках тиганите, използвани тази сутрин. Сърцето ми подскочи в гърлото, ръцете ми замръзнаха в мътната вода, с която търках тиганите. Устата ми пресъхна и очите ми се разлетяха навсякъде, скачайки от прозореца до мен към един отворен, празен шкаф до мен, търсейки начин да се измъкна или да изчезна. Не трябваше да ме вижда! Преди да се усетя, сълзи се стекоха по бузите ми, а ръцете ми трепереха във водата. Стъпките ѝ се приближиха и в последния миг на отчаяние се шмугнах в отворения шкаф, придърпвайки го плътно зад себе си. Дишането стана трудно. Пот изби по челото ми, докато се криех в тъмния шкаф, и потръпнах, когато стъпките ѝ влязоха в кухнята. Не смеех да дишам от страх дишането ми да не е достатъчно силно, за да ме издаде. Потърках ръце по врата си, кожата ми пламна. Тесните пространства ме ужасяваха. Караха ме да ми се вие свят, ръцете ми изтръпваха, а краката ми се сковаваха. Малкият, тъмен шкаф ме притискаше, карайки ме да треперя с цялото си тяло. Притиснах колене към лицето си, затворих очи и започнах да се люлея напред-назад в малкото пространство, което шкафът ми предоставяше. Устните ми потрепваха, солени сълзи капеха в отворената ми уста. Задъхах се, но притиснах ръка към устата си, когато движението в кухнята спря за секунда. Мозъкът ми се съсредоточи върху движенията ѝ, принуждавайки ме да задържа дъх, за да я чуя как се разхожда из кухнята. В този момент тя спря пред шкафа, в който се криех. Напъхах кокалчетата на пръстите си в устата, за да сподавя скимтенето от страх. – Каква е тази ужасна миризма? – изкиска се тя. Очите ми се присвиха, а тялото ми спря резкия, люлеещ се ритъм. – Твърде добра, за да отговориш? – Говореше на мен, но аз не можех да отговоря. Не можех да се накарам да махна ръката, която бях напъхала в устата си, за да мълча – за да се скрия от нея. – Забавлявай се в новата си килия. – Ръцете ми се изтръгнаха от устата ми за част от секундата. – Скайлър, моля те… – задъхах се аз. Отговорът ѝ дойде под формата на подигравателен кикот. – Уютно е, нали? – засмя се тя. Стъпките ѝ заглъхваха, докато бутах вратата на шкафа, залостена отвън. – Скайлър! Скайлър, моля те! – Бутах вратата, светът се завъртя около мен, а мракът се устреми да ме погълне. – Моля те, не ми го причинявай. – Малките пространства ме ужасяваха. О, богиньо, моля те. – Скайлър, моля те, не ме оставяй! Не ме заключвай. – Крещях името ѝ, но дори докато крещях, докато светът се затваряше около мен, знаех, че тя вече ме е оставила в малкото пространство на шкафа. Задъхвах се отново и отново, главата ми щеше да се пръсне. – Скайлър! Опрях рамо в дървената врата на шкафа, блъскайки я с всичка сила, останала в умореното ми тяло, докато крещях името ѝ, докато вратата не се счупи. Изхвърчах от шкафа, гърдите ми се надигаха тежко, само за да се озова лице в лице с алфа Зейвиър, който разбъркваше чаша кафе.